Макроикономическа политика, която директно контролира доходите. Тази политика започва да се прилага в повечето западни държави след 1945 г. като алтернатива на фискалната и монетарната политика с надеждата, че ограничаването на зап­латите на пазара на труда ще доведе до задържа­не скоростта на нарастване на цените. Крайната й форма е замразяването на заплатите, както във Великобритания през 1966 г. В по-леките варианти се определят максимумите, с които могат да на­растват заплатите в съответствие с нарастването на производителността на труда, като отстъпки се правят в изключителни случаи (например за да се подпомогнат ниско платените работници, да се на­мали недостига на работна ръка или да се запази относителното съотношение в заплащането между различните професионални групи), или се во­дят преговори за по-ниски увеличения (морално убеждаване).

В повечето страни, в това число във Великобрита­ния и САЩ, политиката на ограничаване на дохо­дите е използвана само в отделни периоди, като Холандия единствена я прилага дългосрочно от 1948 до шестдесетте години. В някои случаи, за да може да се ограничи нарастването на всички видове доходи, се прилагат ограничения и по от­ношение нарастването на дивидентите на акцио­нерните фирми, но този подход довежда до де­формация на капиталовите пазари.

Някои наблюдатели на политиката на ограничаване на доходите изтъкват известни нейни предимства. Така например Ростоу забелязва, че през 1984 г. Япония, Западна Германия и Швейцария успяват посредством такава политика да понижат лихвените проценти, безработицата, инфлацията и да постиг­нат голям излишък в платежния си баланс. Накратко, за да бъде успешна политиката на доходите, е необходима повече икономическа и финансова информация, както и достатъчно знания за нейното въздействие, и тази информация да се използва по време на трудовото договаряне, а също и като елемент за реалното увеличение на заплатите.

 Английско-български учебен речник по икономика, Доналд Ръдърфорд, ИК Прозорец, 1997

ECON.BG