Автор: Андерс Аслунд, Foreign Policy. Превод: Елица Елефтерова, Econ.bg

На фона на касапницата покрай европейската финансова криза, балтийските страни като цяло се справят много добре. Естония, Латвия и Литва са във възход. Миналата година икономическият растеж в тези страни достигна съответно 7,6%, 5,5% и 5,9%.

Обратът в техните икономики се дължи основно на производствения износ. Това е една от най-забележителните и обещаващи истории от кризата.

През 2008-2009 г. трите страни са сериозно засегнати от почти пълно “замразяване” на ликвидността (замразяване на ликвидните активи - бел.прев.), което потопи икономиките им с до 24%.

Въпреки това, само Латвия опря до спасителен план от Международния валутен фонд (МВФ) и Европейския съюз (ЕС). Скоро икономиките на трите страни започнаха да реализират растеж, след едва две години на рецесия. Днес те имат значителен достъп до международните финансови пазари. Освен това кредитните им рейтинги трайно се повишават от лятото на 2009 година насам.

Възходът на балтийските страни рязко контрастира със съдбата на 8 държави от най-вече южната част на ЕС - Унгария, Румъния, Гърция, Ирландия, Португалия, Кипър, Испания и Словения, които вече имат или вероятно ще се наложи да използват стабилизационни програми с външна финансова подкрепа.

Какво всъщност се случи?

Простото обяснение е, че балтийските държави следваха точно противоположната политика на тази, която изпълняваха страните от Южна Европа. През 2009 г. балтийските правителства предприеха държавни програми за стимулиране на вътрешното търсене на националното производство. Те се изразяваха най-вече в съкращаване на разходите и значителни структурни реформи.

Страните от Южна Европа се оказаха на другата крайност - те започнаха да прилагат значителни фискални стимули през 2009 г. В миналото фискално консервативните Кипър и Словения очетоха бюджетни дефицити в размер на 6% от БВП, но не успяха да генерират по-голям растеж. Вместо това попаднаха в клопката на значителен бюджетен дефицит и сега са смазани от огромния си публичен дълг, породен разбира се от банковата криза.

Човек би си помислил, че всеки сериозен икономист ще се застъпи за страните, които следват успешния пример на коментираните по-горе държави от Северна Европа, за разлика от неуспешните стратегии на южните членки на ЕС, като се имат предвид различаващите се резултати.

Нобеловият лауреат по икономика (2008 г.) и колумнист на в. “Ню Йорк Таймс” Пол Кругман обаче не вижда нещата по този начин.

По време на кризата Кругман се опитваше да обясни и дори в някои случаи - да се присмее на успеха на балтийските страни. Той продължи да го прави дори и след като те продължиха неудобно да опровергават неговите аргументи.

На 15 декември 2008 г. Кругман издаде първата си оценка на балтийската криза в публикация, озаглавена "Латвия е новата Аржентина."

Според Кругман Латвия трябваше да девалвира валутата си. Той стига дотам в хипотезата си, че подобно на Аржентина през 2001 г., и Латвия няма да успее да изпълнява задълженията си. Това обаче не се случи. Латвия възстанови по-бързо фискалното си здраве, отколкото всички предполагаха. Твърдението на Кругман, че девалвацията е необходима за възстановяването на страната (а вероятно и в Естония и Литва) се оказа погрешно.

Основната линия в аргументите на Кругман е, че повечето фискални стимули винаги са необходими, доколкото съществува разлика между фактическото и желаното производство, т.е. това, което в действителност съществува, и производството при оптимално натоварване на мощностите.

В Кипър и Словения обаче значителните фискални стимули генерираха минимален ръст. Никоя страна нямаше да се натъкне на финансови главоблъсканици, ако не беше следвала тази политика. Испания, която има същите фискални проблеми, вероятно също ще бъде спасена, но отново с чужда финансова помощ.

Незачитането на Кругман на риска от фалит е смущаващо. Основната му линия на мислене е, че Европа има проблем с растежа, а не с дълга. Изглежда той вярва, че фискалните стимули винаги може да преодолеят заплахата от увеличаване на публичния дълг.

Дори в случая с Гърция, която имаше брутен публичен дълг от 165% от БВП в края на 2011 г., той не успя да забележи опасността, но финансовите пазари прецениха, че държавният дълг на страната е прекомерен. Например публичният дълг на Словения, който е 50 на сто от БВП, е повече от това, което пазарите могат да приемат, тъй като доходността на облигациите превиши 7%.

Трудно е да се разбере как Кругман може да пренебрегне структурните реформи, които са необходими в Европа. Всички южноевропейски страни имат свръхпазари на труда, които водят до постоянно висока безработица. В Испания е по-лесно да се разведеш, отколкото да уволниш работник - факт, който обяснява отчасти това, че фирмите не са склонни да наемат нови служители.

За Кругман обаче, безработицата не може да бъде структурен проблем (структурните промени са причинени от нарушаване на равновесието между търсенето и предлагането на труд), тъй като тя е навсякъде. Според него тези, които защитават тази идея, бягат от решаването на истинските проблеми.

Гърция се открои като основен злодей на европейската криза. Няколко гръцки правителства грубо са фалшифицирали статистически данни и са поддържали среден бюджетен дефицит от 7% от БВП за последните две десетилетия, отказвайки да изпълнят задълженията си в ЕС.

Правителството на Георгиос Папандреу прие програмата за стабилизиране през май 2010 г. с по-голямо финансиране на МВФ, отколкото отпуснатото на която и да е страна в историята на фонда. Една година по-късно Гърция разшири вече прекомерната си публична администрация чрез мрежа от 5000 държавни служители. Папандреу вдигна вече високите данъци и намали публичните разходи.

Невероятно, но Кругман нарече Гърция “жертва“, като стовари цялата вина за затруднението на страната върху ЕС, Европейския паричен съюз и Германия. Когато възкликна: "Това не е гръцки проблем ... това е европейски проблем", той посочи с пръст "арогантността на европейските страни, най-вече на по-богатите държави, които се убедха, че биха могли да направят единна валута без единно правителство. "

Още по-странно, докато счита Гърция за невинна, Кругман нападна далеч по-малките и по-бедни балтийски страни в може би десетина публикации в блога си. Кругман не е някакъв странен анти-балтийски фанатик. Неговият проблем е, че прибалтийските страни следват политика на икономии и успяват. Те доказват, че анализът на Кругман за европейската криза е погрешен. Естония всъщност прие еврото през януари 2011 г., а балтийските икономики изглежда вървят по линия на висок растеж.

Кисело се видя гроздето за Кругман. В публикация от 6 юни, той отхвърли успеха на Естония като незначителен, а статията предизвика гнева на президента на Естония Томас Хендрик Илвес в Twitter. "Най-доброто нещо, което могат да правят защитници на проволинейната икономика, е да защитават частичното възстановяване на малките балтийски страни. Те се откъснаха от донъто, но все още са далеч по-бедни, отколкото са били преди кризата", посочва той в публикацията си от 1 юли.

В един от редките случаи, Кругман частично признава един от положителните ефекти от строгите икономии: "Да, действително си струва да се отбележи, че по същество никой не е успял да възвърне доверието на пазарите (чрез строги икономии), освен, знаете ли, Латвия, които почти нямат държавен дълг", казва Кругман. Е, ако те преследват строги икономии, могат и да избегнат дълга.

Най-общо обяснението за отношението (и заблуждението) на Кругман относно балтийските страни е, че той мисли най-вече за големите държави, а може би всъщност мисли единствено за Съединените щати.

Малките отворени икономики работят по съвсем различен начин. Малките страни са склонни да приемат чужда валута, както балтийските страни и България са направили.

Малките страни не могат да си позволят големи бюджетни дефицити, защото пазарите няма да им го позволят, тъй като високите нива на публичен дълг са подходящи повече за Япония или САЩ. Доходността на облигациите им ще се увеличава дори и при умерени нива на задлъжнялост, както Словения, Кипър и Испания са открили.

Друг начин да се разтълкува отношението на Кругман към тези страни е, че дори когато пише за европейската икономическа политика, той всъщност само аргументира това, което смята, че Съединените щати трябва да направят.

Гражданите на балтийските страни могат да бъдат благодарни, че техните лидери никога не слушат Кругман. Той се застъпи за девалвацията тогава, когато се оказа, че това е ненужно и вероятно щеше да навреди на икономиките им. Кругман упорито твърдеше, че са необходими по-малко строги икономии и повече фискални стимули навсякъде, без да има предвид необходимостта от това държавният дълг в стрези страни да бъде устойчив.

Ползите от фискалните стимули остават съмнителни. Прекомерните бюджетни дефицити принудиха няколко страни да приемат международни спасителни мерки.

Кругман похвали фискално безотговорните страни и смъмри добродетелните. Очерни балтийските постижения, докато се опитваше да обясни ужасния провал на Гърция. Не забеляза ли той, че съветите му само ще влошат кризата, докато точно обратната политика помага за решаването й? Как може някой да греши толкова много и то за толкова дълго време, без да се почувства поне малко засрамен?