Представяме ви втората част от статията на икономиста Робърт Хигс „Деветнадесет пренебрегвани ефекта от редистрибуцията на приходите“. Първа част можете да прочете тук.
8. Сред получателите на трансферите липсват организации, чиято цел е хората да си помагат сами и доброволно. В миналото грижата за индивидите, които не са част от семейството, е била осигурявана основно от приятелите и съседите, действащи заедно чрез институции като църквите, ложите, съюзите, клубовете и други подобни доброволни организации. Когато индивидите могат да получат помощ директно от правителството, конкуриращите се частни организации залязват и постепенно изчезват (или поне техните функции като структури за помощ отмират). Когато те бъдат премахнати, хората, които имат нужда от помощ, няма към кого да се обърнат, освен към правителството. Това е трагично поради много причини, тъй като държавата не е в действителност същата като съществувалите преди това центрове. Тя е значително по-неефективна, особено в дългосрочен план, в който частните асоциации много по-успешно помагат на хората да започнат отново да се грижат сами за себе си, след като са превъзмогнали проблема или временната нетрудоспособност.
Един свидетел е описал ситуацията след унищожителното земетресение в Лос Анджелис: „Хиляди окаяни, атомизирани индивиди не правиха нищо, освен да чакат централизирания спасител – федералното правителство. Америка се е превърнала в система на насилствено състрадание, което иска да премахне същинските общности, за да може алтруизмът да остане в ръцете на експертите.“
9. Точно както нуждаещите се престават да организират институции за доброволна взаимопомощ, така залязват и дарителските фондации, създадени от хората с по-добро материално положение. Когато правителствените агенции започнат да работят върху всеки възможен проблем в обществото, хората, чиито емоции ги подтикват да помагат на по-злощастните, имат по-малко причини да започнат да го правят. Лесно е да се каже: „Аз плащам данъците си, при това плащам много. Нека правителството се погрижи за проблема.“ Ако някой дарява доброволно, това изглежда сякаш той плаща два пъти, за да постигне същата цел. Така правителствените трансфери елиминират частните дарения. Насилието, под формата на данъчната система, заменя доброволното подпомагане и частните дарителски институции изчезват.
10. В процеса, при който гражданите загърбват доброволното участие в дарителските институции и организациите за взаимопомощ, позволявайки на правителството да изземе тези функции, те стават по-незаинтересовани от и по-възприемчиви към всички останали действия на държавата. Затова, когато някой предложи правителството да започне да извършва нещо, което до преди това се е предоставяло изключително от частния сектор, хората не са изненадани; те дори не се усъмняват в способността на държавата да се справи със задачата. Все пак, правителствата днес се занимават с огромен брой неща – от социализирането на децата в предучилищните, през храненето на бедните, до осигуряването на медицински грижи за възрастните. Така че какво толкова, ако се нагърби с още една отговорност? По този начин преобладаващата някога мнителност към нарастването на правомощията на управляващите се превръща в отказ от или предаване на продължаващата им експанзия във все повече сфери от живота.
През XIX в. опонентите на предлаганите от правителството нови програми често са възразявали и категорично са заявявали: „Правителството не трябва да върши това!“ Днес рядко, ако изобщо, чуваме някой да се противопоставя на действията на държавата по този начин. Това, че има частна сфера, в която управляващите никога не трябва да навлизат, се е превърнало в почти изчезнал начин на мислене докато правителството е разпростирало програмите и дейностите си – да не говорим за регулациите на „частния“ живот – върху почти всеки аспект на човешкия живот.
11. Затова хората не мобилизират политическа опозиция с такава готовност, когато биват предлагани нови правителствени програми. Предвид по-слабата опозиция, тези, които подкрепят новите планове на държавата, имат по-голям шанс да постигнат желаната цел. Новите правителствени програми се разпростират все по-бързо, ограничени до известна степен само от размера на бюджета, но не и от фундаментални идеологически възражения. Според скорошно изследване на Wall Street Journal/NBC, „когато американците биват запитани дали „задълженията“ [на правителството] трябва да се редуцират, за да се намали дефицитът, 61% от запитаните отговарят положително. Запитани дали програми като защитата на националната сигурност, Medicare, Medicaid и фермерските субсидии трябва да бъдат намалени обаче, 66% от анкетираните са отговорили отрицателно.“ Очевидно повечето хора не желаят да плащат за програмите, но нямат нищо против самите тях.
12. Редистрибуцията на приходите не се свежда само до T, който плаща, и R, който получава. Между тях стои B – бюрокрацията, която определя кой има право на помощи, пише чековете, съхранява архивите и прави още какво ли не, понякога навлизайки в личния живот на „клиентите“ си. Посредническата бюрокрация потребява огромни обеми труд и капитал, които съставляват голяма част от брутните разходи на държавната система за трансфери. За да може държавата да предаде един долар на R никога не е достатъчно просто да изземе един долар от T. Освен това, немалка „комисионна“ трябва да бъде платена на B, тъй като той трябва да се издържа. От гледна точка на обществото, човек трябва да признае, че трудът и капиталът, използвани от бюрокрациите, не могат да бъдат използвани за производството на стоките и услугите, ценени от потребителите. Отново, обществото е по-бедно, отколкото би било без бюрокрация.
13. Веднъж щом бюрокрацията е създадена, персоналът ѝ става силна политическа заинтересована група, която е в идеално положение да защитава бюджета си и да оправдава разширяването на правомощията си. Все пак, кой познава най-добре належащата нужда от раздуване на средствата за правителствената агенция и назначаването на все повече хора, които да извършват дейността ѝ? Бюрократите неизменно притежават важните данни и предполагаемата компетентност по отношение на всеки предмет, с който се занимават. Следователно, те имат ценни предимства в политическия процес когато искат да увеличат ресурсите за ведомството си. Експертите в агенциите просто ще изтъкнат, че „външните лица изобщо не знаят колко сериозен е проблемът“.
Ведомството често е едната страна на политическият „железен триъгълник“, която е свързана с организираните клиентски групи, съставляващи втората страна, и комисиите в конгреса, изпълняващи законодателни и регулаторни функции, които са третата. Когато ведомството стане политически обвързано по този начин, което почти винаги се случва, обедняването на обществото може да продължи завинаги без това да доведе до сериозни политически последици за бюрокрацията.
14. Данъкоплатците не просто плащат парите за правителствените трансфери, без да се съпротивляват. Много от тях отделят време, усилия и средства, за да минимизират облагаемите си доходи или напълно да избегнат данъците. Те назначават финансови съветници, адвокати и счетоводители. От време на време данъкоплатците организират и политически движения, с които агитират за данъчни облекчения а-ла California Poposition
13. Целият труд и капитал, използвани за освобождаването от данъци, вече не са на разположение на индивидите за производството на стоки и услуги, ценени от потребителите. Обществото е по-бедно и ще остане такова докато хората продължат да ангажират ресурси в борбата с данъците. (Но дотолкова, доколкото съпротивата срещу облагането успее да намали или да премахне нивата на данъците под нивото, на което биха останали без нея, в дългосрочен план обществото става по-богато.)
15. В крайна сметка, много хора ще платят данъците си и ще финансират трансферните плащания. Дори и ако никой не опита да се противопостави на данъците или се фокусира върху предоставянето на труд и капитал, цената за данъкоплатците ще бъде повече от 1 долар за всеки долар, иззет от правителството, тъй като дори самото плащане на данъците отнема ресурси. Данъкоплатците трябва да пазят информация за приходите си, да следят данъчните закони, да попълват бланки и всичко останало. Тези дейности изискват време и усилия, които не могат да бъдат насочени към полезни алтернативни употреби. Много хора, които искат просто да спазват закона, наемат счетоводители и данъчните експерти – данъчните правила са толкова сложни, че обикновените простосмъртни не могат да ги следват. Използването на ресурси за спазването на данъчните закони прави обществото по-бедно.
Според изследване на Джеймс Пейн, само частните плащания за експертни услуги на данъкоплатците и разходите на данъчното бюро създават загуби за икономиката, възлизащи на $270 млн. за всеки похарчен от правителството един милиард долара.
16. Така както данъкоплатците не остават пасивни при опитите на правителството да изземе дохода им чрез данъци, получателите (и потенциалните такива) на трансферните плащания не чакат безучастно да ги огрее щастливата звезда. Те също действат политически. Реципиентите формират организации, правят срещи, наемат медии и лобисти и провеждат кампании за политическите кандидати, които подкрепят техните искания. Целият труд и капитал, използван за дейностите на получателите, не може да се използва за производството на стоките и услугите, които потребителите ценят. Обществото става по-бедно и ще остане такова докато хората не спрат да разходват ресурси, за да увеличат размера на правителствените трансферни плащания, които получават.
17. Точно както данъкоплатците трябва да използват ресурси, за да се справят с данъчните закони, така и получателите на трансферните плащания трябва да разходват ресурси, за да създадат и поддържат легитимността на правото си да получават тези плащания. Например, получателите на обезщетения за безработица трябва да посещават бюрата по труда и да чакат дълго на опашки, за да удостоверят, че наистина са безработни. Понякога те трябва да ходят от фирма на фирма, за да кандидатстват за работа, която нямат никакво намерение да започнат, просто за да покажат, че са „търсещи заетост“. Реципиентите на помощите за инвалидност трябва да посещават лекари и други експерти, за да получат необходимите документи, доказващи, че тези хора наистина са инвалиди. Във всеки случай, от обществото се изземат твърде много ресурси и то става значително по-бедно.
18. Създавайки програми за редистрибутиране на значителни количества от доходите, хората гарантират, че държавата ще става все по-могъща и по-експанзивна и към други сфери на живота. Тъй като самото правителство е най-страховитата заинтересована група в обществото, нищо добро не може да се постигне с неговото разрастване, но то може да доведе до много злини. Както Джеймс Мадисън отбелязва преди повече от два века, „законодателната намеса на първата брънка в дългата верига от повторения и всяка следваща интервенция естествено се създава от ефектите на предишната.“[6]Когато правителството създаде Medicare и Medicaid през 1965 г., например, то даде ход на поредица от събития, които доведоха до последващата „криза“ на увеличаване на разходите за здравеопазване и така до ситуацията, в която държавният апарат днес трябва да се справя с тази изкуствена криза.
19. Създаването на по-могъщо и експанзивно правителство означава, че свободите на гражданите ще намалеят. Права, които хората са имали в миналото, изчезват. За дълъг период от време американските граждани са имали изключителни негативни права – правото да бъдат оставени на мира от държавата или от другите индивиди. Всички едновременно са имали това право. Със създаването и възхода на обществото на трансферните плащания, американските граждани са се отклонили от орбитата на негативните права и са попаднали в тази на позитивните, познати още като „права на благоденствието“, които дават право на някои да се възползват от иззетите насила ресурси на други хора. Предоставянето на „право на благоденствие“ на един индивид предполага задължението на друг да осигури средствата, необходими за задоволяването на това право. Следователно, в процеса на нарастване на броя на позитивните права, негативните такива неизбежно изчезват.
Кулминация
По ирония, в общество на масови правителствени трансфери, в което държавата се е ангажирала да разпределя средства чрез стотици различни програми, едва ли някой изобщо е по-добре от преди. Тези, които получават нещо от системата, често вливат в нея много повече под формата на данъци. Нещо повече – тъй като много от последиците от държавното разпределение споделят общата характеристика, че правят обществото по-бедно.
Дори тези, които получават по-значителни средства, отколкото губят като данъци, ядат от по-малък пай, отколкото би бил без данъчно облагане. Само класата на властимащите, т.е. правителството, може спокойно да очаква да се облагодетелства, тъй като всяка нова програма увеличава броя на бюрократите и бюджета на ведомствата.
Голямото мнозинство в обществата на правителствените трансфери не е само е съствано от по-бедни хора, но те са и по-недоволни, по-малко самостоятелни, по-враждебни и по-политизирани. Индивидите вземат по-малко участие в доброволните дейности на общността, но са все по-активни в ожесточените политически надпревари. Същинските (истинските?) общности не могат да дишат в отровната атмосфера на трансферните политики. Нещо по-важно – общество, което позволява на правителството си да дистрибутира в широк мащаб част от приходите му, неизбежно жертва много от свободата си.
Накрая, трябва да признаем, че макар някои да го разглеждат като институционализация на състраданието, обществата на правителствените трансфери са унищожават действителните добродетели. Дистрибуцията на приходи чрез насилие от страна на правителството е форма на грабеж. Поддръжниците му опитват да прикрият същинската му същност, като твърдят, че демократичните процедури го легитимират, но тази защита е измамна. Кражбата е кражба, независимо дали се извършва от един грабител, или от 100 милиона крадци, действащи едновременно. А е невъзможно да се създаде добро общество въз основа на институционализирана кражба.
Статията е публикувана от Експертния клуб за икономика и политика.
