Напоследък се говори много за връщане на софийското жителство и ограничаване притока на хора от провинцията. Като аргументи се посочват прекомерното заселване на столицата, липсата на подходяща жизнена среда, инфраструктура и удобства за работа и почивка. Безспорно проблемите на София са много, но те далеч не са предизвикани от мигриращото население. Като икономист осъзнавам нуждата от един детайлен анализ на проблема с т. нар. презаселване на столицата и прилагането на рационален подход към неговото решаване. Наистина, струпването на огромни маси от хора в една агломерация създава редица проблеми. Външните ефекти от струпването1 са по същество негативни ефекти за населението - те увеличават негативните емоции и стреса, нарастват и скритите и явни разходи за жителите на града. Външните ефекти от струпването на големи групи хора могат да имат материално и нематериално изражение и винаги са съпроводени с неприятни изживявания. В същото време всеки от хората в голямата общност допринася за проблема с „нагъчкването", без да осъзнава или признава това. Много типичен пример са задръстванията в градския транспорт, когато всеки участник в движението упреква другите, че му пречат на пътя или му отнемат място, без да си дава сметка, че самият той допринася за задръстванията и отнема мястото на другите. Така най-често като виновни се посочват новодошлите в дадената общност, без да се отчитат слабостите в организацията на града, качеството на инфраструктурата и т.н.
Грешният социалистически модел
Проблемът всъщност е много по-сериозен, отколкото изглежда на пръв поглед. Той е свързан с дълбоко погрешната демографска политика на социалистическото управление, която насилствено задържаше хората в села и градове, в които те не искаха да живеят. Грешката на социалистическия модел не се изразява само в административната забрана хората да напускат населеното място, а в генерирането на изкуствена и принудителна заетост, там, където тя няма място и не бива да съществува. Така бяха създадени предприятия в райони, които не предлагат ресурсна обезпеченост, отстъства подходяща инфраструктура и възможности за рентабилност, икономическа ефективност и висока прозводителност на труда. На практика бяха създадени изкуствени градове и села. Доказателство за този порочен демографски модел е фактът, че веднага след отмяната на жителството хората напуснаха селищата с нерентабилни предприятия и ниско качество на живот, за да отидат в градове и държави, в които производителността на труда им е по-висока, а с това и възможностите за препитание по-добри. Не е нужно и да споменаваме, че задържането на хората в техните населени места или недопускането им в нови селища е нарушение на основното човешко право за свободно придвижване, нещо, за което България горещо настоява в Европейския съюз.
Социализмът остави и други икономически, демографски и инфраструрни проблеми в наследство. Още Тодор Живков се проваля в изграждането на метросистема в София, нещо, с което по същото време ненавижданият от румънския народ Николае Чаушеско може да се похвали. Още в годините на социализма Букурещ се радва на добре организирано и ефективно метро. Наличието на добре развита метросистема би позволило превозването на огромни маси от хора бързо и гладко под земята, без да се натоварват транспортните линии над земята, и така би облекчило много от задръстванията в градския транспорт. Същото се отнася и за изграждането на завод за преработка на отпадъци, който е трябвало да бъде създаден в София много отдавна. Заводът би увеличил капацитета на столицата да поеме повече жители и би подобрил значително качеството на живот в нея.
Що се отнася до икономическия и интелектуалния потенциал на столицата, често се пропуска още един проблем, наследен от социализма. В този период в столицата биват привличани основно партийни функционери, хора, дълбоко предани на партията и свързани с марксистката идея. С изключение на единични програми /като тези за служителите в градския транспорт, металурзите и др./ софийско жителство могат да получават само хора, свързани с комунистическата власт и обикновено издигани от партията като ръководни кадри в съответните държавни ведомства. Често качествата, необходими на управленските кадри по онова време, са подчинение, лоялност и безличност и далеч не толкова човешки талант, интелект, трудолюбие и др. Така в годините на социализма голяма част от производителното и икономически ефективното население на страната остава извън столицата, а тя се заселва с хора, бездарни и икономически неефективни, но удобни на властта. Това е типичен пример за т.нар. неблагоприятен подбор2, при който далеч не най-способните и даровитите попадат в епицентъра на държавното управление, съсредоточено в столицата. На практика това е и причината веднага след демократизацията на страната към центъра да се насочат големи маси от хора, които имат висок интелектуален потенциал и чиито труд намира най-добра реализация именно в София.
Икономическата теория счита закономерно придвижването на ресурсите от районите с ниска производителност към такива с висока. Работната сила и човешкият капитал на България не правят изключение. Работещите от всички райони мигрират към София, защото тук производителността на труда им е най-висока. Тя зависи от обема и качеството на използвания материален и финансов капитал, както и тези на другите производствени фактори. Тъй като струпването на капитал, технологии, земя и ресурси е най-голяма в София, това определя и най-високата производителност на труда именно в столицата. Във връзка с производителността е и цената, която трудът може да получи като възнаграждение за своите усилия. Трудовите ресурси в България се придвижват от места с ниска производителност и съответно ниско възнаграждение към места с високи такива. Възникват два въпроса: защо фирмите предпочитат да инвестират именно в София и дали подобен демографски модел на концентрация на населението в столицата е оптимален за страната?
Изборът на компаниите
Трудовите ресурси на България се концентрират в нейната столица, защото компаниите избират да създадат централите си тук и съсредоточават голямата част от инвестиците си именно в София. Налице е обаче и обратният ефект - компаниите избират столицата, а не провинцията, заради трудовите ресурси. Причината за този избор и т.нар. кластъринг или струпване в мегаполиса са външните икономии от мащаба, често игнорирани от противниците на разрастването на големите градове. В конкурентните отрасли фирмите печелят от общия пул от ресурси, в това число и трудови. Ако например повечето талантливи програмисти се създават и са концентрирани в столицата, дадена софтуерна фирма може да извлича ползи от това да наема именно такива специалисти вместо да търси кадри на по-ниско производителен пазар в провинцията. Външните икономии от мащаба се отличават от вътрешните, при които в отрасъла има място само за една фирма, която се ползва от монополното си положение и мащаб. При външните икономии в отрасъла има място за множество малки фирми, всяка от които печели от близостта си с останалите, както и от разрастването на цялата индустрия. В конкурентните индустрии, при които отсъстват бариери за навлизане, от физическото струпване и географската близост печелят всички.3 Така фирмите имат възможност да наемат хора сред богат и широк пул от кандидати. Те успяват да привлекат именно най-производителните кадри, които притежават нужния микс от качества, технически умения и т.н. Самите трудови и човешки ресурси също печелят от географската концентрация и близостта си с голям брой работодатели. Така в условията на икономическа криза и ниска заетост даден работник има шанс да намери най-подходящата за него фирма, длъжност и т.н. Следва да отбележим и факта, че фирмите се концентрират в София и поради наличието на нетрудови ресурси. Така например редица западни компании разполагат централите си именно в София, тъй като тук е съсредоточена и голяма част от стопанската, данъчна, и правна администрация на държавата. Макар и недотам качествена, инфраструктурата в столицата все пак съществува за разлика от други райони и градове в страната.
За новия демографски модел
Логично е да се запитаме и доколко удачен за България е такъв демографски модел, при който голяма част от населението е концентрирана в столицата. Твърде дълго управляващите упрекваха големия брой жители на София за нейните проблеми. Споменаваше се, че тя е населявана от 2,5 милиона души, от които постоянно живеещите в София са 2 милиона, а останалите са приходящи в работните дни на седмицата. Данните от последното преброяване не показват прекомерно заселване на града. Според тях постоянно живеещите тук са едва 1,3 милиона или 17,6% от общото население на страната. Естествено всяко правителство има интерес да стовари вината тъкмо върху мигриращото от провинцията население вместо да създаде адекватната инфраструктура за нормалния живот на столицата. Като пример може да посочим редица световни столици, където населението далеч надхвърля размерите на София, но не съществуват административно-правни ограничения за заселване. Мегаполис като Лондон има 7,6 милиона жители, повече, отколкото е населението на цяла България4, но всеки може да се засели там. Качеството на живот за средностатистическия жител на Лондон е далеч по-добро от това на средностатистическия софиянец. За сведение Ню Йорк наброява 21,2 милиона души, Лос Анджелис - 16,4 милиона, а Париж -12 милиона.
Така българските правителства на прехода отказват да признаят неспособността си да изградят един модерен, европейски град с развита шосейна, железопътна, водоснабдителна, канализационна и енергийна мрежа, с достатъчно пътни възли, паркинги, тротоари, паркове, детски центрове и др. Виновни за проблемите на София са не неспособността и неангажираността на посткомунистическото управление, а мигриращите и търсещи препитание граждани. Прави се опит за връщане на софийското жителство в момент на дълбока икономическа и финансова криза и в условията на ниска трудова мобилност. България има една от най-ниските стойности на трудова мобилност в света. Причина за това е фактът, че в условията на принудителна уседналост в ерата на социализма българите са закупили жилища в малките градове и всеки притежава свой дом. Това имотно или жилищно „крепостничество" е една от най-лошите последици от социализма. Така домът на българина се превръща в негов затвор. Той го ограничава да напусне своето населено място, обратно на съвременния англичанин или американец, който не се чувства обвързан с недвижимости, а свободно мигрира от град на град в търсене на по-добро заплащане.5 За ниската мобилност на труда допринасят и недотам добре развитият наемен пазар и наемни отношения. Не на последно място, гражданите, насила принуждавани някога да живеят в малки селища, се оказаха ощетени и по отношение на пазарната стойност на техните домове, която се сгромоляса в зората на прехода. В същото време партийната номенклатура от София, Пловдив и Варна се оказа собственик на най-скъпите имоти в страната...
Честа практика и пример за трудовата мобилност в Европейския съюз е гражданин на една държава да мигрира в друга всеки ден, отивайки на работа. Това е възможно благодарение на отличните транспортни, информационни и други комуникации, както и на премахването на граничните и митнически ограничения и забрани. Ако софийското метро достигне до Перник, да речем, голяма част от жителите на Перник биха предпочели да прихождат всеки ден и да запазят жителството си вместо да търсят жилище в София. Качвайки се на метрото вместо на автомобила си, биха ограничили и голяма част от задръстванията по линията София-Перник.
В обвиненията срещу мигриращите към столицата не се отчитат и тези, които мигрират от нея. Значителен брой софиянци напускат страната в търсене на препитание в чужбина, немалко са и хората в пенсионна възраст, живеещи в околните села. Моделът на концентрация се отхвърля с аргумента, че разпределението на населението в страната е неравномерно. Мнозина считат, че не е нормално по-голямата част от населението да живее в София. Всъщност това схващане е погрешно. Днес в Будапеща, един красив, съвременен и добре устроен град, живеят 2,5 милиона души или 1/5 от населението на Унгария. По своята география, територия и структура на населението България твърде много се доближава до Унгария. При наличието на подходяща инфраструктура биха могли да се създават нови квартали и територията на столицата да се разширява, каквато е практиката в модерните световни столици. Тъй като адекватна инфраструктура отсъства, населението на София предпочита да се „тъпче" в централната част и близките до нея квартали, за да има все пак достъп до канализация, автобусна или трамвайна спирка и, дай боже, детска градина.
Младото поколение в България е урбанизирано и предпочита да живее в големите градове. В търсене на работа и по-добри възможности за забавление младите хора предпочитат София пред затихващите вече градове от социалистически тип. Мащабната демографска и културна промяна обаче сварва неподготвено всяко ново правителство. За мнозина природата на родния Балкан е прекрасна, но след двуседмична почивка на село сред тишината на полето или гората, човек е готов да поеме обратно към София, където са неговите приятели, контакти и... възможности за по-добър живот.
1 Или т.нар. в икономическата теория "congestion externalities".
2 От англ. „adverse selection".
3 Примери за такава концентрация с цел външни икономии от мащаба представляват струпванията на актьори и филмови компании в Холивуд, софтуерни и хардуерни копании и специалисти в Силиконовата долина, както и финансови и хедж фондове в Уол Стрийт.
4 По последни данни населението на България е 7, 350, 000 души.
5 Често американците използват поговорката „Моят дом е там, където е моята работа.", с което показват своята свобода на движение и необвързаност. Изразът е показателен и за високата степен на мобилност на трудовите ресурси в САЩ.
