В рамките на една седмица идеята общините да налагат до 2% общински подоходен данък беше превъртяна през общественото пространство и по всичко личи, че приключи политическия си път за тази година. Две са основните причини тази структурна реформа да не се случи. Първата е, че предложението на финансовото министерство избяга от идеята за децентрализация и на практика предвиждаше повишение на данъчното бреме. Втората е, че идеята да се отдаде власт, при това финансова, на местните власти е идея, която е много трудна за преглъщане от страна на всички, които са били в позиция да участват в разпределението на държавните финанси през годините.

Всеки, който следи внимателно местните финанси, едва ли е бил изненадан от предложението общините да получат част от подоходния данък. Идеята е стара, обсъждана е в детайли през последните 2-3 години, а през миналата година почти бе внесена в парламента. Някои теми, които се дискутират отдавна и около които общо взето има консенсус:

·         Общините имат нужда от финансов ресурс – годишният структурен дефицит в местните финанси се оценява на около 400 млн. лв., а общинският дълг се покачи двойно в годините след кризата (до над 1 млрд. лв. в края на 2014 г.). Към това се добавя пълната зависимост от европейските средства по отношение на инвестициите и ликвидните проблеми на множество общини през последните години;

·         Общините имат нужда от собствени приходи, а не от допълнителни трансфери. Общините са на първо място зависими от държавата, на следващо - от европейските средства и чак накрая от собствените си приходи. Собствените данъчни приходи са в рамките на около 10% от всички приходи в общинските бюджети. Политическите измерения на зависимостта от държавата бяха изключително видими при разпределението на средствата от т. нар. "регионален фонд" преди две години - последният остава сред най-лошите бюджетни практики в последните поне 10 години;

·         Промяната трябва да е по отношение на подоходното облагане - това предложение съвсем не идва от небето, а е следствие на много анализи и дискусии. Варианти има всякакви (било то част от данък печалба, промяна в косвените данъци, нов данък върху земеделската земя и т.н.), но подоходното облагане е доказано най-удачно - обвързано е с икономиката и работните места, лесно е за администриране и възможностите за изкривявания са силно ограничени. Не на последно място, дава се реален избор на данъкоплатците.

Всичко това в крайна сметка доведе до изчистената идея 1/5 от подоходното облагане да остава в общините, като се заложи принципът "парите следват личната карта". В последните дни тази идея беше не просто леко изменена, а направо обърната нагоре с краката, като 2-та процентни пункта се предложи да са добавят към 10-те за държавата. Така от идея за финансова децентрализация всички започнаха да говорят за увеличение на данъци и съответно правителството даде назад. Финансовата децентрализация не бива да се разглежда като намиране на механизми за ново свръх облагане, тоест да се направи на гърба на хората, а като възможност за преотстъпване на ресурс от държавата към общините.

Много от хората, които са принципно против реформата, изхождат от позицията, че всичко у нас е корумпирано и оправия няма. Затова по-добре всичко да е централизирано и току-виж се появи перфектният политик-реформатор, който да оправи държавата. Това обаче е химера. Именно този модел ражда политици, които разходват публичния ресурс в първо лице единствено число. Това не е риторика, а модел и структура на публичните финанси. Бюджетът на общината, на училището, на болницата и т.н., всички те зависят от правителството. Разбиването на този модел минава през множество промени, като една от тези промени е предоставянето на собствен ресурс за общините. Предстоят местни избори - кандидат кметовете могат да говорят как ще харчат европейски пари или да спорят за данъчната политика на общината. Вторият дебат би бил далеч по-смислен.

Автор: Петър Ганев, И.П.И