В края на миналата седмица Европейската комисия публикува най-новия си доклад за България в рамките на Процедурата по макроикономически дисбаланси. Процедурата беше въведена като част от пакета мерки за по-добро икономическо управление на ЕС след кризата от 2008-2009 г. Тя започна да се прилага от началото на 2012 г. с първия Доклад за механизма за предупреждение (Alert Mechanism Report), с който стартира ежегодният цикъл по процедурата. Най-общо на процедурата се разчита да идентифицира, предотвратява и коригира макроикономически баланси в страните членки, колкото е възможно по-рано.
След около 4,5 години на прилагане на процедурата вече е натрупан достатъчно опит, на базата на който да се оцени нейната ефективност, поне до момента. Т.е. логичният въпрос, който възниква, е доколко процедурата успява да постигне основните си цели – да засича появата на дисбаланси, както и да спомага за коригирането на вече съществуващи такива.
България е добър казус за такава оценка, тъй като от 2012 г. досега за страната всяка година се изготвят т.нар. Задълбочени прегледи (In-Depth Reviews, IDR). Причината за това е, че във всеки от т.нар. Доклади за механизма за предупреждение България се нарежда сред страните, за които е необходим по-нататъшен анализ. Между 2012 г. и 2014 г. България е поставена във втората от 6 категории, т.е. страната е сред тези, в които има „дисбаланси, които изискват мониторинг и политическо действие”.
През 2015 г., обаче, България бе понижена рязко до 5-а категория, т.е. втората най-лоша и на практика най-неблагоприятната, в която до момента са поставяни страни членки. В тази категория попадат страни, в които има „прекомерни дисбаланси, които изискват специфичен мониторинг и решителни политически действия”. Основната причина за влошената оценка на България бе кризата в банковия сектор от средата на 2014 г., която доведе до фалита на четвъртата по големина банка, КТБ, и до спешна ликвидна инжекция в третата най-голяма банка, ПИБ. Дори и само това стръмно понижение на категорията на България в рамките на една година поражда съмнения доколко процедурата по дисбалансите успява да засече и да предупреди за появата на сериозни рискове за макроикономическите баланси.
Случаят на България всъщност илюстрира по много добър начин неспособността на каквато и да е формална процедура да обхване всички възможни рискове за макроикономическата стабилност на една страна. Същото може да се каже и за всички опити до момента да се направи модел, който успешно да предвижда бъдещи кризи – били те валутни, дългови, икономически, банкови или други. Всички модели до момента в най-добрия случай успешно предвиждат минали кризи, но се провалят с гръм и трясък, когато се разчита на тях за прогнозиране на бъдещи събития. Този въпрос може да се разглежда и в по-общия философски контекст на феномена „черен лебед”, въведен и популяризиран като понятие за непредвидимо икономическо (или каквото и да е друго) събитие от Насим Талеб.
Но да се върнем на самата процедура по дисбаланси. От 2012 г. до 2014 г. основните рискове, които ЕК идентифицира за макроикономическите баланси на България, са в три сфери: корпоративни дългове (и бавното намаление на дълговото бреме, т.нар. делевъриджинг), външната задлъжнялост и устойчивостта на външната позиция (вкл. външната конкурентоспособност), както и проблемите на пазара на труда и неговото приспособяване след кризата. Основната разлика между докладите за България за 2012, 2013 и 2014 г. всъщност е самият ред, в който по-горе изброените проблеми се появяват в докладите, т.е. приоритетът, който се дава на всяка от трите проблемни сфери. Така например, докато за 2012 и 2013 г. корпоративните дългове и външната позиция са изведени напред като проблеми, фокусът в доклада от 2014 г. вече пада на пазара на труда.
Трябва да се отбележи, обаче, че финансовият сектор не е посочен като източник на рискове за стабилността в никой от докладите до 2015 г. Обективна причина за това е липсата на индикатори за финансовия сектор (с изключение на пасивите на финансовия сектор) в т.нар. Таблица с показатели с индикативни прагове (Scoreboard), преминаването на които се счита за сигнал за възможни дисбаланси. T.e. финансовият сектор, и в частност банковата система, реално не са обект на мониторинг от страна на Комисията в рамките на Процедурата по макроикономически дисбаланси.
В Задълбочения преглед (In-Depth Review) на България през 2014 г. единствено се споменава мимоходом, че „…сегментираната кредитна експанзия може да е силно повлияна от бизнес решения в рамките на по-широка група или на ниво акционери, без задължително да се отчитат дългосрочните ефекти от тези кредитни решения”. Въпреки това наблюдение, авторите на доклада заключават, че „…банковият сектор е успял да запази стабилността си и дисбаланси, които са свързани с финансовия сектор, не могат да бъдат идентифицирани”. В докладите за България за 2015 и 2016 г. финансовият сектор вече е изведен като водещ източник на дисбаланси, макар че другите три сфери продължават да присъстват сред проблемните области.
Друг важен въпрос, който възниква, е дали присъствието на финансовия сектор и на повече показатели за него в таблицата с индикатори биха спомогнали за по-добър резултат от прилагането на процедурата по дисбалансите. Извън фундаменталния въпрос за ограниченията на икономическите модели и анализи да прогнозират бъдещето, отговорът опира и до силата и отзвука, който докладите по процедурата предизвикват в страните членки. С други думи, доколко наблюденията и препоръките на ЕК имат „зъби”, за да повлияят за корекцията на дисбаланси.
От една страна, част от проблемните сфери за България трудно могат да бъдат повлияни от политически решения – в най-добрия случай ефектите могат да се непреки и силно ограничени. Подходящ пример в това отношение е идентифицираният риск с корпоративната задлъжнялост в България от 2012 г. насам. Освен до се опита до ускори процедурите по несъстоятелност със законови и подзаконови промени (което индиректно би спомогнало за по-бързо изчистване на дълговете), правителството може да направи много малко за да намали дълговете на фирмите.
От друга, дори и когато част от проблемите биха могли да бъдат решени с политически мерки, няма гаранция, че правителството ще се съгласи с препоръките на ЕК или пък ще има волята да ги приложи. Пример за такова „недочуване” от страна на българските власти са повтарящите се препоръки в сферата на пазара на труда, които до момента не са довели до реални действия от страна на правителството.
Предвид всичко казано дотук, Процедурата по макроикономическите дисбаланси е поредната икономическа инициатива на ЕС със спорен резултат. Ниската ефективност на процедурата да засича появяващи се кризи произтича както от фундаментните ограничения на икономическите анализи и прогнози, така и от подбора на индикатори и сфери за мониторинг. Не на последно място, дори и ЕК да отчита в своите доклади определени рискове и да прави препоръки за тяхното коригиране, тя би могла да повлияе единствено там, където са възможни политически действия и то само, ако местните власти имат волята да приложат препоръките на Комисията. Което, както виждаме в случая на България, често не е така.
Автор: Десислава Николова, ИПИ
