Наскоро, както почти всяка година, синдикатите и работодателите са постигнали споразумение за увеличаване на размера на осигуровките. То ще засегне 39 индустрии, в които работят 956 хил. души. Социалният министър Ивайло Калфин посочи, че останалите индустрии имат срок да договорят увеличаването им до 10 септември, като ако след тази дата няма споразумение между синдикатите и работодателите осигуровките ще бъдат увеличени по административен път.

Как влияят осигуровките върху заетостта?

За мнозина на пръв поглед подобен ход изглежда смислен – когато работещите плащат по-високи осигуровки, държавата ще може да гарантира по-достойни старини на пенсионерите, спокойно майчинство на майките и препитание за безработните и пострадалите при злополуки.[1] Както може би би констатирал някой, по този начин с малко по-голяма жертва от страна на трудещите се всички ще живеят малко по-добре.

Само че предполагаемите позитивни ефекти от един подобен ход няма как да не бъдат засенчени от негативите, които обаче значително по-трудно могат да се забележат. На първо място, повишаването на осигуровките води до по-малко заетост. Нейният спад може да се осъществи под две форми: или като реално освобождаване на вече заети служители,[2] или като въздържане от наемането на нови служители. Във втория случай съпоставяме ситуацията, в която осигуровките са увеличени, спрямо условията, при които тяхното ниво или не се променя, или те изобщо не съществуват в сегашния си вид, а осигуряването (в различните му видове) се извършва доброволно от индивидите.

Тези феномени се наблюдават абсолютно винаги, независимо от желанията и целите на авторите на промените (без значение дали те са синдикатите и работодателите, или социалния министър, който еднолично определя конкретния размер на нарастването на осигуровките). Причината за това е много проста. За да може един служител да бъде нает на работа неговата добавена стойност за работодателя трябва да е по-голяма от разходите за наемането му, защото ако тя е равна или по-малка мениджърът просто би си запазил парите, вместо да ги разходва за назначаването на служители. Същевременно това, което често се пропуска, е, че разходите на фирмата за наемането на един работник не се ограничават само до неговата работна заплата. Те включват всички плащания, които въпросната компания трябва да реализира за наемането му, в това число и разходите за здравни и социални осигуровки. Затова чрез увеличаването на осигурителните плащания фактически се увеличава цената на труда, което представлява пречка пред наемането на нови работници.

Ако договореното преди няколко дни увеличение на осигуровките беше единичен прецедент, това все пак би била една вредна практика сама по себе си. Но ситуацията на трудовия пазар допълнително се влошава от факта, че осигуровките се покачват по квази-административен път ежегодно. Динамиката на това увеличение през последните няколко години е:

Таблица 1: Средностатистическо покачване на осигуровките през последните няколко години

 Така ако приемем осигурителните прагове, плащани през 2012 г., като базови (т.е. 2012 = 100), то само за последните 4 години средностатистическата осигурителна тежест е нараснала до 117,63, което представлява ръст от 17,63%.

Защо се увеличават осигуровките?

За да бъде цялостен нашият анализ на увеличаването на осигуровките следва да разгледаме и контекста, в който това се случва; т.е. трябва да обърнем внимание и на самата осигурителна система.

Държавната част на пенсионната система е т.е. т.нар. „първи стълб“, в който всички работещи на трудов договор внасят средства. Той е организиран на разходопокривния принцип, при който работещите днес внасят средства във фонд „Пенсии“ към Националния осигурителен институт (НОИ), а тези средства се изплащат на пенсионерите днес. Срещу средствата си платците получават обещанието, че когато се пенсионират държавата ще има средства, с които да изплаща тяхната пенсия.[8]^{, [9]}

За да видим доколко устойчив е този модел можем да се обърнем към закона за бюджета на НОИ от последните няколко години. В него за тази година е заложен дефицит от 3 938,5 млн. лв., който не изглежда твърде голям. Но само тази картина скрива действителността в НОИ. Ако разгледаме бюджета на фонд „Пенсии“, който е най-голямото звено в НОИ, ситуацията изглежда коренно различно. Според приетите в закона постановления, разходите на фонда възлизат на малко над 8 млрд. лв., докато очакваните постъпления във фонда са 6 191 503,2 млн. лв.; т.е. дефицитът е вече почти 2 млрд. лв.[10] Но дори и това не е всичко, защото от тези 6 191 503,2 млн. лв. едва 3 483 022,7 млн. лв. са осигурителните вноски, платени от работодателите и работниците, а останалите 2 707 830,4 млн. лв. се плащат от бюджета като трансфери в размер на 12 на сто върху сбора на осигурителните доходи на всички осигурени лица за календарната година. Така, ако от уравнението извадим вноските от бюджета, за тази година дефицитът в НОИ достига повече от 4,5 млрд. лв.

Ако само тази година бюджетът на НОИ имаше толкова висок дефицит, това щеше да е достатъчно лошо. Но бюджетният дефицит във фонд „Пенсии“ в частност е ежегоден феномен. Казано с други думи, дефицитът е хроничен.

Таблица 2: Приходи и разходи за пенсии във фонд „Пенсии“ на НОИ

Източник: Законите за бюджета на държавното обществено осигуряване, 2012-2015 г.

Ако НОИ и фонд „Пенсии“ в частност бяха частна компания, те досега щяха да са фалирали. Разбира се, няма как все по-големият дефицит да бъде запълнен с ежегодното увеличаване на размера на осигурителните вноски. Икономистът Десислава Николова от Института за пазарна икономика изчисли, че за да се случи това ще е необходимо покачване на вноската от работодател и работник с 26 процентни пункта; т.е. ще трябва осигуровките да възлизат на 43,8% от трудовото възнаграждение. Тъй като увеличаването им до тази стойност би убила голяма част от бизнеса, изглежда според управляващите дефицитът в НОИ трябва просто да се подава от правителство на правителство, без да се вземат мерки за разрешаването, с изключение на вредната мярка да се увеличават осигуровките. Трендът обаче сочи, че дефицитът ще продължава да расте; респективно ще са необходими все по-големи трансфери от други пера на бюджета, за да се запълва.

Интересно е, че, като контрапункт на фонд „Пенсии“ към НОИ, частните пенсионни фондове не изпитват подобни проблеми. Те оперират на принцип на действителни спестявания, при който всеки отделен клиент има собствена сметка, която се трупа през периода на професионалната му кариера. Нещо повече, в идеални условия всеки клиент би имал възможността да избира каква доходност ще му носят месечните вноски, т.е. с какъв процент би нараствала пенсията му. Никой във фонд „Пенсии“ не може да се възползва от подобни услуги и дори единствената гаранция на пенсионерите, че ще получават някакви средства, е просто обещанието на държавата, че тя ще успее да намери пари. Въз основа на хроничните проблеми в НОИ и на страничните негативни ефекти, които следват от тях, може би е време да се извършат стъпки към приватизацията на пенсионното осигуряване и услугите, които осигурителният институт предлага днес.

Увеличаването на осигуровките не може да се разглежда като обещание за по-достойни старини или като механизъм за увеличаване на благоденствието на майките или хората с намалена трудоспособност. Това е така, защото в системата на ДОО хората не извършват спестявания; вместо това средствата, които плащат днес, биват трансферирани към днешните пенсионери. Тъй като броят на последните е твърде висок, фонд „Пенсии“ реализира ежегодни дефицити, които трябва да се покриват от други приходи в републиканския бюджет. А тези дефицити създават нуждата от увеличаване на приходите в системата, внасяни като осигуровки. Така опитът да се подобри представянето на една технически фалирала структура поражда негативни ефекти върху пазара на труда.