Текстът е публикуван за първи път на английски език във вестник Sofia Echo. Досега не е излизал на български език.
В разгара на световната финансова криза се търсят различни обяснения в опита да се преодолее тя, както и да се избегнат такива кризи в бъдеще. Кризата вече е глобална, но започна от САЩ и затова някои икономисти търсят причините в американската икономика. Според тях основната причина за възникването на кризата се крие в драматичните структурни трансформации, протичащи в американската икономика, и невижданите промени в нейния реален сектор. През последните няколко години непосредствено преди началото на кризата САЩ изнесоха огромен брой работни места в страни като Китай и Индия, без тези работни места да бъдат заместени от нови такива. При липсата на протекционистични мерки много сектори на американската икономика изпаднаха в криза, което от своя страна доведе до невъзможността работещите в тези отрасли да обслужват своите кредити и ипотеки. Резултатът бяха масови банкрути и последвалата вълна от банкови фалити.
Други упрекват прекомерната конкуренция в банковия сектор, довела дотам банките да отдават прекалено много кредити. И наистина, през последните няколко години кредитната експанзия в много от страните, засегнати от световната финансова криза, достигна безпрецедентни стойности. Въпреки това икономистите не са дали солидно обяснение на причините, довели до тази огромна кредитна експанзия в света. Фактът, че в банковия сектор има прекалена конкуренция, кара много хора да мислят, че когато пазарите са твърде свободни, те са опасни или дори че трябва да се сложи край на капитализма, а на негово място да дойде марксистки тип икономика - опит, който вече се доказа като неуспешен.
Ясно е, че регулирането от страна на държавата е неадекватно. Не че то е липсвало, но вероятно не е било прилагано правилно и навреме. И все пак, то е още един фактор, допринесъл за световната финансова криза. Във важни и рискови области като банковото дело и финансите правителствената намеса може би е по-необходима от другаде.
Голям брой наблюдатели и експерти приписват кризата на финансовите виртуози, разработили сложни финансови инструменти, с помощта на които банките и финансовите институции са формирали "пакети" от дълг и са го продали на други, които от своя страна са го препродали на трети в един верижен механизъм, предназначен да прехвърли нечий риск върху някой друг. Дори и някои специалисти в областта намират сложните финансови инструменти прекалено трудни за разбиране.
Всичко това са възможни обяснения за световната финансова криза и вероятно всички те са допринесли за нея едновременно. Но основната причина за кризата изглежда са не други, а мениджърите на всички засегнати банкови и финансови институции. Докато факторите, описани по-горе, могат да бъдат анализирани допълнително, те по-скоро са само симптоми на едно поведение, толкова грешно, че е довело до най-сериозната криза, която светът е преживявал през последното столетие след Голямата депресия.
Човек би си задал въпроса защо банките отдават кредити толкова активно, когато дългосрочната рационалност на подобно действие е съмнителна. Е, отговорът е, че мениджърите на банките рядко имат дългосрочни цели - техните цели са по-скоро краткосрочни. Това води до стандартния конфликт между агента и принципала, при който интересите на изпълнителя и поръчителя се разминават. В контекста на банките принципалът това са собствениците и кредиторите на банката, чийто стратегически интерес е да максимизират нейната текуща стойност. Така акционерите на банката имат дългосрочния стремеж да я превърнат в една солидна и стабилна институция. Обикновено принципалът се интересува от репутацията на фирмата си или от стойността на собствеността си, тъй като ще получава продължителен приток от доходи и ще обира плодовете на добрата репутация, но изграждането на такава репутация изисква време. Многобройните вложители в банките в повечето случаи също са заинтересовани от дългосрочното здраве и стабилитет на банката. Вложителите също най-често имат дългосрочни цели - стабилните банки им осигуряват продължителна доходност по дългосрочните депозити, но дори и да има краткосрочен депозит, вложителят все пак се страхува, когато неговата банка или цялата банкова система се разклатят.
В същото време обратно на тях мениджърите на банките имат краткосрочни хоризонти и цели, които често противоречат на тези на техните принципали. Като агенти банковите мениджъри се стремят да максимизират своето собствено благосъстояние, а това обикновено е краткосрочна цел. Като отдават извънредно много кредит, банковите мениджъри всъщност създават пари и увеличават паричното предлагане. Този процес, познат в икономическата теория като паричен мултипликатор, е успешно средство, с което мениджърите на банките се обогатяват за сметка на всички останали в икономиката. Като увеличават паричното предлагане, банките предизвикват драстично нарастване на агрегатното търсене. Повишеното агрегатно търсене от своя страна надува сектора на недвижими имоти и други "сектори-балони"[1], като повишава цените и прави съответния отрасъл високо доходен в краткосрочен план. Простият икономически принцип диктува, че търсенето, неподплатено с пари, не е търсене и че желанието на някой да купи нещо се превръща в истинско търсене, само след като е обезпечено с доход. По този начин наличието на средства създава истинско търсене и движи желанието на хората да притежават скъпи коли и луксозни стоки, които те иначе не биха могли да си позволят. Без пари в джобовете си обикновените потребители не биха се изкушили да предприемат такива скъпи покупки и операции. Желанието да притежаваш апартамент плюс възможността да платиш за него е именно това, което съставлява търсенето в сектора на недвижимите имоти и което го прави високодоходен и привлекателен за инвестиции. Стимулираните цени правят инвестиционните проекти да изглеждат високо рентабилни, но именно от това зависят премиите на банковите мениджъри. Техните възнаграждения и бонуси зависят от краткосрочната доходност на инвестиционните проекти, а не от тяхната дългосрочна състоятелност. Дългосрочно повечето от тези проекти изглеждат губещи. Но краткосрочната им доходност, с оглед процеса на паричния мултипликатор, е изключително висока.
Във връзка с балона на недвижими имоти лесно се вижда, че мениджърите на банките нарочно са стимулирали търсенето в сектора с цел да го превърнат във високодоходна индустрия. Ясно е, че инвестициите в него са неразумни в далечното бъдеще, като се имат предвид негативните ефекти на презастрояването, но банковите мениджъри всъщност не се интересуват от дългосрочната разумност на подобен род инвестиции.
Много банкови експерти и служители днес винят за кризата именно "балона", възникнал в реалния сектор. Те обаче не казват, че балонът не би възникнал без участието на банките и че зад това участие стоят техните управители. Банковите мениджъри всъщност в голяма част от случаите са причинили "балоните" - било то в сектора на недвижимите имоти или другаде. Както вече споменахме, без реални пари в ръцете си потребителите едва ли биха могли да закупят недвижима собственост, тъй че "балон" не би могъл да възникне.
В стремежа си да увеличат собствената си полезност банковите мениджъри са се възползвали неимоверно от явленията, настъпили през последните няколко години в много икономики по света. Различни данни сочат извънредно високите заплати и бонуси, получавани в различните банки през последните години. Банката "Чейс Манхатън" отчита средна годишна заплата от приблизително 500,000 долара за 2007 г. в това число чистачките и секретарките. Подобни числа могат да се намерят и за всички фалирали банки, както и за много от все още действащите. Но докато заплатите не са директно свързани с доходността от инвестиционните решения, бонусите се движат изцяло от печалбите от тях и по-точно краткосрочните печалби определят бонусите. Така банковите мениджъри имат интерес да стимулират печалбите в краткосрочен, не в дългосрочен план. Секторът с недвижими имоти, както и други сектори, свързани с потребителски стоки, са най-удобните отрасли за постигане на такава висока краткосрочна рентабилност.
Дали сме в САЩ, България или Великобритания, схемата е една и съща - бонусите на банкерите зависят от краткосрочните печалби на банките. И навсякъде едни и същи тенденции и явления потвърждават хипотезата, че банковите мениджъри са в основата на световната финансова криза, която вече се отразява на световната икономика и заплашва да се превърне в световна икономическа криза. Във всяка от фалиралите банки в засегнатите страни мениджърите са раздавали кредити на хора без доход или с такъв, който е непостоянен и несигурен. Противно на това, което биха направили отговорните ръководители, те рядко са провеждали нужното проучване относно това доколко надежден е бъдещият длъжник, каква е вероятността той да изпадне в несъстоятелност и т.н. Съществуват множество примери на кредити, отдавани при "облекчени условия" - нисколихвени кредити, кредити само с изплащане на лихви, безлихвени периоди, кредити без доказване на дохода или източника на доход, кредити без обезпечение или такива, за които залогът е самият недвижим имот. И в почти всяка страна балонът на недвижимите имоти е именно механизмът, предизвикал банковите фалити - от САЩ до Германия и Белгия.
Банкерите добре владеят теорията за портфейлните инвестиции - всеки добър учебник по финанси учи, че човек трябва да разнообразява инвестициите си и да не "слага всички яйца в една кошница". Във връзка с балона на недвижими имоти това означава, че независимо колко привлекателен е този пазар, не е редно човек да инвестира само в недвижима собственост. Цените вървят надолу точно така, както вървят и нагоре, и няма нищо по-нормално от това цените да се движат и в двете посоки, а не само нагоре. Следователно банковите мениджъри много добре са знаели, че този растеж има граница и че както се качват цените на апартаментите, така и могат да започнат и да падат. Но вместо да дават кредит на други видове бизнес, както диктува портфейлната теория или както изискват сигурността и стабилитетът на банката, те твърдо "слагат яйцата си в кошницата" на недвижимите имоти. Защо? Защото кошницата на недвижимите имоти е такава, в която печалбите набъбват най-бързо за най-кратко време и в която следователно банковите мениджъри могат да добият най-голямо благосъстояние. По тази причина в инвестиционните решения на банките са слабо застъпени други области на производството и услугите и повечето банки навлизат в сектора на строителството, чиито дългосрочни перспективи и надеждност са в известна степен неясни. Това отново показва намеренията на банкерите да максимизират собственото си богатство вместо да гарантират устоите на банката или да представляват интересите на принципала.
Сложността на финансовите инструменти също потвърждава измамата, извършена в банковия сектор - издава се високорисков дълг с възможност за високи печалби, тъй че да се получават големи заплати и бонуси. След това дългът е преструктуриран и препродаден на други чрез един верижен механизъм, при който рискът от верижни реакции е игнориран, макар че дори и малките деца могат да предвидят този ефект на доминото.
Следва да отбележим, че докато поведението на банковите мениджъри отключва световната финансова криза, има множество фактори, благоприятствали това поведение. Уверени от обещанията на правителството да поддържа финансовата система стабилна и устойчива, банковите мениджъри са били свободни да предприемат високорискови и несигурни проекти, които им носят огромни дивиденти. Вече е практика правителствата на западните демокрации да гарантират сигурността на депозитите в пълния им размер. Премиерите на различни държави често излизат да успокоят обществеността, че депозитите ще бъдат защитени изцяло в случай на банкови фалити и че спасителните планове са отговорност на държавата. Освен това подсигурени от централната банка като кредитор в краен случай[2], мениджърите на търговските банки неизбежно са следвали поведението на морален хазарт, поведението на човек, който, веднъж застрахован, става нехаен и по-малко внимателен по отношение на рисковете, срещу които е застрахован. В усилията си да максимизират собствената си полезност мениджърите на банките са разпределили рисковете и тежестта на кризата върху широката общественост, обикновените данъкоплатци и правителствата. В това свое действие те са ръководени от собствената си алчност, а не от загрижеността си за колапса на глобалната финансова система.
Що се отнася до правителствата, отдавна е очевидно, че те не регулират банките достатъчно. Правителствата не са успели да направляват процеса на паричния мултипликатор и да предотвратят генерирането на инфлация. В отрасли, в които инфлационните тенденции са силно изразени и "балоните" като този на недвижимите имоти са на път да се спукат и където нуждата от правителствена намеса със средствата на паричната политика или други е най-належаща, такива мерки не са взети. Правителствата могат директно да предотвратят процеса на мултипликатора, като увеличават размера на задължителните резерви на банката или като манипулират равновесния лихвен процент с помощта на централния лихвен процент. Ето защо днес антиинфлационните мерки стават основна задача на правителствената икономическа политика. Правителствата трябва винаги да следват подобни действия, но най-много в периодите на нарастващи "балони". С тях правителствата трябва да опитват да избегнат разрастването на "балоните", както и формирането на нови такива. В една инфлационна спирала един "балон" води до друг и предизвиква вълна от нарастващи цени във всички сектори на икономиката. Така например един зъболекар, който купува апартамент по-скъпо, би повишил цената на своята услуга, провокиран от увеличението на покупната цена на апартамента, и по-този начин би прехвърлил "балона" другаде.
Тогава един закономерен въпрос е кои са жертвите на това неблагоприятно поведение. Това са самите фалирали банки като институции, вдъхващи доверие, техните собственици, както и техните кредитори, някои от които загубили спестявания, събирани цял живот. Правителството в лицето на обикновените данъкоплатци е друга страна, губеща от действията на банкерите. Правителствата на засегнатите страни като тези в САЩ, Великобритания, Исландия, Франция, Белгия и др. трябва да приемат спасителни планове за оздравяване на това, което е останало от вече банкрутиралите институции. Но най-важното - реалният сектор и икономиката като цяло губят от разпада на системата. Финансовата криза вече се превръща в рецесия, като създава пречки честният и важен бизнес да заеме пари, като засилва песимистичните очаквания на хората и предизвиква дълбок спад в икономиката. С безотговорното си поведение мениджърите на уважаваните (или които изглеждаха като уважавани банки) създадоха условията за една от най-катастрофалните рецесии в съвременната глобална икономика.
Дали като обикновен вложител или данъкоплатец, който ще понесе тежестта на банковата криза, обикновеният гражданин е истинската жертва на този спад. Най-напред всеки член на обществото е жертва на инфлацията, генерирана от банките. Това е най-очевидно за тези, които в последните години са се опитвали да си закупят къща или друга собственост. На пазара на недвижими имоти хора с добър, сигурен и постоянен доход трябваше да се конкурират с хора с не толкова добър, сигурен и постоянен доход. Честните, производителни и работливи хора бяха опарени от "балони", предизвикани от инфлационното поведение на банките и техните служители. Като данъкоплатец всеки гражданин е губещ и жертва, тъй като парите, които иначе биха отишли за продуктивни частни или държавни инвестиции, сега отиват за спасяването на банките и финансови институции със съмнителна роля в икономиката. Като длъжник, изпаднал в неплатежоспособност, обикновеният гражданин отново е жертва. Той сега се сблъсква с банкрут поради възникващата рецесия, спадащ доход и невъзможност да изплати дълга си.
Като се имат предвид целите и движещите сили зад действията на банкерите, може да се заключи, че светът вероятно се нуждае от по-солидна банкова система с по-силно правителствено участие и контрол, които защитават социалния интерес, а не този на отделния икономически агент, който е в противоречие с общата икономическа ефективност и стабилността на глобалната икономика.
[1] От английски "bubble", синоним за раздут пазар с повишено търсене и инфлационни цени (б.а.).
[2] От англ. "lender of last resort".
*Авторът на анализа, написан специално за Econ.bg - доц. Тамара Тодорова, е преподавател в Катедра "Икономика" на Американския университет в Благоевград
