Въпреки непрекъснатия изпреварващ растеж на номиналните разходи за труд на едно заето лице през последните десет години, почасовото заплащане за труд в края на 2016 г. в България (без селското стопанство и администрацията) е най-ниско в ЕС (4.4 евро) и остава устойчиво под равнищата в ЕС-28 и еврозоната.

Това е един от изводите в Годишния доклад на Института за икономически изследвания към БАН, цитиран от БНР.

Учените смятат, че и производителността на труда у нас все още остава на много по-ниски равнища спрямо средните за ЕС - от 12% през 2005 г. до 20% през 2016 г., въпреки че през последните години годишният й растеж се ускорява. Нарастването на производителността на труда в годините на кризата след 2008 година се дължи на увеличаването на безработицата, а не на постигнатата по-висока ефективност на производството, което показва ниското технологично равнище на икономиката.

Брутната добавена стойност във финансовия сектор и операциите с недвижими имоти се разширява в десетте години след началото на кризата съответно с 33.8 и 27.5%, въпреки първоначалното свиване на печалбата в тези сектори.

Операциите с недвижими имоти запазват своя дял в БДС и сумарно той почти се изравнява с дела на IT сектора и научноизследователската и административната дейност.

Този факт е следствие от високия дял на жилищната собственост в страната и отразява препродажбата на вече построени недвижими имоти преди кризата. В тази насока не трябва да се пренебрегва и ефектът от вътрешната миграция и мобилността на труда, която в условия на криза се засилва и изостря търсенето на жилища в големите градове.

В негативен аспект кризата задълбочи социалното неравенство при преминаването през период на висока безработица и структурна промяна в заетостта и ускори неблагоприятните демографски процеси на намаляване на населението и неговото застаряване, както и нарастването на регионалните диспропорции.

Съпоставката по показателя паритет на покупателна способност на едно лице като процент от средното за ЕС показва, че само столицата София постига равнище от 102% през 2016 г., по което се доближава до някои региони в Дания, Франция и Източна Англия. От друга страна, сравнението през 2005 г. нарежда столицата София до региони в Чехия, Гърция, Португалия и Италия с паритет на покупателна способност на едно лице от 73% от средното за ЕС.

На второ място през 2016 г. с 52% средна покупателна способност от ЕС е Стара Загора, докато Пловдив изостава с 39% и се нарежда до областите Бургас и Габрово в страната и до отделни региони в Северна Гърция, Унгария и Полша.

Това показва, че българската икономика остава на най-ниско равнище на регионална и реална конвергенция, при което възниква въпросът възможно ли е страни с рестриктивен паричен режим като българския, с висока степен на отвореност на икономиката и стабилна номинална конвергенция, да направят скок в реалната конвергенция.

Балтийските страни и най-вече Естония, при които са налице всички тези условия, демонстрират най-висок скок в реалната конвергенция (делът на БВП на човек от населението през 2004 г. е 54% от този на средния за ЕС, а през 2015 г. - 75%). Това, което те направиха повече от България, са структурни политики. В общата рамка на единния пазар структурните политики се оказват най-важният фактор за реална конвергенция.

Единният пазар и свободното движение на стоки, капитали, услуги и хора като фундамент на европейската икономическа интеграция създава условия за нарастване на сближаването между държавите-членки на ЕС, но не води автоматично до сближаване. Неограниченият достъп до единния пазар дава шанс само на компаниите и икономиките, които са конкурентоспособни. Затова единният пазар може да подпомогне конвергенцията на една икономика с останалите само ако вътрешните икономически политики формират среда за растяща конкурентоспособност.

Постигането на устойчива номинална конвергенция в случая с България (което е по-скоро ефект на паричния съвет, отколкото на членството в ЕС) означава, че за да се постигне реална конвергенция трябва липсата на парична политика да се компенсира от много активна структурна политика, която да играе ролята на фундаментален стабилизационен и конвергентен инструмент., пишат още учените от БАН.