Трамваят по линията Красна поляна - Център - до Депо е най-интересното място, на което си мисля, че може да попадне един турист, ако иска да разгледа нощна София и да разбере повече за една голяма част от хората в този град, техния начин на живот, бит и култура.

Бях във влак в Германия, където всички до един имаха таблети, смартфони, ровиха се из интернет и сключваха сделки за милиони в движение. В парижките влакове пък постоянно нахлуваха музикални групи, артисти или друг род самодейци и представяха своето виждане за изкуството. Бях и в Прага, пиейки спокойно бира, докато криволичим из тунелите под Вълтава. Ползвал съм и БДЖ с пътуване от 9 часа по направлението Сливен-София. Но нищо не може да се сравни с пътуване с трамвай 22.

Колкото и пъти да пътувам по тази линия, след това дълго не мога да забравя некултурно истерическите премеждия, на които ставам волю-неволю свидетел. То не бяха цигани, които ползваха задните седалки за спалня, не бяха пияни тийнейджъри с още по-пияни тийнейджърки, наркомани. Във "филма" е имало и циганин, който бие 6-членното си семейство, вероятно опитвайки се да покаже на обществото, че не напразно му яде помощите.

Тази вечер пък се сблъсках с безграничната безотговорност и безпомощност на българското общество, когато хванах мотрисо-консервата от пазара на "Красна поляна", настаних се, а вътре бяхме аз, шофьорът (изолиран от вагона с нещо като врата на огнеупорен сейф, за да не го достигат безпорядъчните пътници) и едно хлапе на около 13 години.

Със затварянето на вратите малкият започна да се върти около мен. Изглеждаше странно, затова не го изпусках от очи. Бедно облечено, слабовато, с по-големи зъби, отколкото устните му могат да поберат, разноглед поглед, но непрестанно шарещ и впиващ се в мен. Направи кратка разходка през вагона от единия до другия край, после още веднъж, и още веднъж, като не спираше да зяпа втренчено. Познах, че има умствени проблеми, но реших да го заговоря. Разпитах го от къде е, а то само повтаряше - "Моуино, Моуино". Заради говорен дефект речта не му се разбираше, но се досетих и викам - да не казваш за Могилино. Детето се зарадва, че го разбрах.

После ми разказа, че всъщност ватманът е баща му и пътува с него, докато му свърши смяната, за да се приберат да вечерят. Справяше се сравнително добре в общуването, но у мен останаха редица въпроси - къде е държавата за хора в затруднено положение като неговото, кой помага на това хлапе да се интегрира в обществото, оставяйки го да се разхожда в 23 часа из трамвая на Чък Норис, не е ли късен часът за годините му. Но от друга страна, като се замисля от къде идваше, ми става много трудно да преценя кое е по-добре - дали Могилино или трамвай 22.

Разделихме се с противоположни чувства - то щастливо, че някой му е обърнал внимание, а аз съкрушен, че може би дълго никой няма да му отдели и толкова време, за да го накара да се почувства нормално дете поне за две-три спирки разстояние в живота му.

Сега оставам с мисълта за хлапето и се опитвам да не мисля какви ли още деца пътуват из нощна София, намерили свой пристан и заслон в някой ръждив, издъхващ трамвай, непознаващи топлина, майчини думи за лека нощ и сигурността на бащиния дом.