През седмицата като че ли започна нов безсмислен дебат за размера и подхода към прякото данъчно облагане.

От една идея за преразпределение на приходите в централния бюджет от преки данъци, реформаторите преминаха към пропаганда за демонтиране на пропорционалните подоходни данъци изобщо. За тях няма значение, че а) такова преразпределение между централен и общински бюджет е нормална практика и в България бе налице до 1998 г., б) идеята се обсъжда от 2012 г., в) демонтажът на пропорционалния данък започна при предишното правителство на БСП и ДПС (но бе задържан с решителната намеса на втората партия) и г) опитът на правителствата на България с пропорционалните данъци до 2007 г. е крайно разочароващ.

Предисторията

Възможно е всичко това е плод на необразованост в икономиката и фиска. А може би на къса памет.

Г-жа Меглена Кунева, която дължи политическото си издигане на НДСВ и правителството, въвело т.нар. плосък данък, заяви ненадейно: „нямам нищо против тези, които получават повече, да плащат по-високи данъци“. Това каза по време на брифинг в Благоевград вицепремиерът по координация на европейските политики и институционалните въпроси и лидер на „Движение България на Гражданите”. По нейни думи, според Радио „Фокус“, заплатите трябва да бъдат колкото се може по-високи, колкото може икономиката да разреши, но има една степен, под която не трябва да се пада.

От изказването по-нататък става ясно, че „степента, под която не трябва да се пада“ е МРЗ. По тази тема в този бюлетин има безброй материали, които очевидно нито г-жа Кунева, нито другите български управници и синдикалисти си дават труда да прочетат – да не говорим за вникване в аргументите и фактите.

Разбираемо е, че г-жа Кунева не обръща внимание на обстоятелството, че и сега онези, които имат по-високи доходи, плащат по-високи данъци. Всеки плаща процента, порцията спрямо общия си доход при едни и същи предварителни отчисления, призвани да стимулират вноските по „социалните“ данъци за ДОО и НЗОК. Обстоятелството, че процентът е еднакъв не означава, че сумите са едни и същи.

Странно е обаче, че по повод пропорционалния данък обсъждането започна да повтаря първоначалното обсъждане на проблема, което се водеше от март 1997 г. до 2008 г. и след това във връзка с идеите на Пламен Орешарски за премахването на пропорционалния данък – от преди изборите от 2013 г. и по повод измененията в законодателството за данъчното облагане на физическите лица.

Основното, което сегашният дебат пропуска, е въпросът за справедливостта на облагането на доходите и напредъка в това отношение, който е следствие на преминаването към система на нисък пропорционален данък.

Справедливостта на плоския данък

1. Прагът от 10% бе определен неслучайно: реалното плащане на данъци у нас, независимо от различните ставки на действащото до 2007 г. прогресивно облагане, бе 12,9% от всеки доход на данъчно задължените лица.

2. При новата система всички данъкоплатци бяха поставено в равно положение пред закона.

3. Така се получи, че те имат еднакви стимули, които са толкова по-силни, колкото по-нисък е данъкът.

Това бе отново обяснено тази седмица от други икономисти по време на обсъждане във Фейсбук. Калина Маринова например писа по повод на мнение, изказано там, че „ако 3 000 лв. бъдат обложени с по-висока ставка, да речем 15%, обстоятелството, че аз разполагам със 150 лева по-малко (т.е. с 2550 вместо 2700 лв.) по никакъв начин няма да направят Вашите 270 лева повече от 270 лева“; но „аз имам стимул да съм на заплата от 2999 и да платя данък 299 лева и да разполагам с 2700, а не с 2550 при само 1 лев разлика (това е "тежест" и „диспропорция (150/1*100), ако приемем, че прагът би бил на 3000 лева, но където и да се сложи прагът/праговете, ефектът би бил същият“.

„От това е видно, продължава колегата, че на практика някой стимулира някого да работи за 1,2,3 и т.н. лева по-малко вместо да има стимули да работи за 301, 302, 303 .... 3000+ лева повече.“

4. Затова - предвид обстоятелството, че данъкът е в крайна сметка производна на индивидуалния доход - той предлага повече възможности за социална мобилност, защото е възможно с постепенни усилия (инвестиции на индивида в знание и умения, които му дават по-голяма договорна сила в отношенията с търсещите работна сила) да се подобряват личните доходи, потребление и спестявания.

5. Иначе казано, този данък не разглежда хората като класи с фиксирано доходно положение.  Това е основната заблуда на привържениците на прогресивното облагане: те не виждат, че работодателите се конкурират преди всичко един с друг в търсенето на работна сила, че работниците правят същото с другите работници и това е движещата сила на пазара на труда, а не измисленото противостоене на средностатистически работници и работодатели, както се привижда на Маркс през XIX и на Пикети през XXI век.

От тази заблуда произтичат възгледите, че едните могат да живеят за сметка на другите и обратно.

Всъщност проблемът с безработицата и ниските доходи се състои в това, че работодателите остават без работа поради една или друга причина, сред които може да е и тяхната собствена неспособност да издържат на конкурентен натиск.

6. От последното разсъждение произтича и обстоятелството, че пропорционалният данък премахва възможността политическите партии да аргументират данъчните си идеи с обществени феномени като завистта, от която аргументация само могат да се разпалват конфликти (което всъщност е една от функциите на тези партии), след което да претендират, че ги решават.

7. На следващо място следствие на пропорционалния данък е чувството за справедливост, което помага на онези с по-малко доходи да гледат на себе си и своите деца като хора с потенциално по-високи доходи и да се самовъзпитават така, че да инвестират в знания и умения, които другите търсят.

8. Поради същото, онези с по-високи доходи нямат чувството, че някой насила им отнема нещо; плащат по-изрядно данъците си и, ако сметнат за необходимо, помагат на онези, за които смятат, че имат нужда от това.

9. И тези ефекти са толкова по-силни, колкото по-нисък е данъкът; на всички им остава по-голяма порция от собствените им пари за свои начинания - потребление, спестявания или инвестиции.

10. Затова и икономиката, и социалната взаимност нарастват с по-голяма вероятност при системите с плосък данък, ако на това не пречи някаква друга сила – обикновено политическа.

11. Абсурдно е да се предполага, че колкото повече се отнема насила от индивидуалните доходи (които са собственост на онези, които са ги изкарали), толкова повече хората ще имат интерес да работят и да плащат повече данъци.

Статистиката на фиска и БВП на около 30-на страни с пропорционален данък потвърждава горните твърдения, българската също, тази на ОИСР (където малко страни са с такъв данък) - също.

Нека пак повторя - тези обстоятелства и перспективи бяха обсъждани в България. Достатъчно е да се отвори бюлетинът "Плосък данък" на ИПИ. Може да се погледне и Библията, Стария завет, Царства, Самуил - там добре са описани ефектите от високото облагане (което тогава се е смятало за около 10%, но не е било от чистия доход, а от оборота - т.е. около 50% от този доход, а може би и повече). За ОИСР показателна е статията на колегите Адриана Младенова и Димитър Чобанов „Optimal Size of Government“, публикувана и от нас, лесно намираема на други места в електронната мъгла.

Автор: Красен Станчев, И.П.И