икономисти минималната работна заплата (МРЗ) пречи на създаването на заетост. За по-незапознатите „прогресивни“ икономисти, чрез нея „се помага на бедните“. Макар днес тезата им да е такава, „прогресивните“ не винаги са защитавали подобна позиция. За съжаление, учебниците по икономика не включват възгледите на някои от икономистите от 20-те години на миналия век, когато МРЗ е бил разглеждан като изключително зловещ инструмент.

МРЗ и евгениката

Малко известен факт е, че в началото на XX в., когато на мода е била евгениката или „социалният дарвинизъм“ (въпреки че самият Чарлс Дарвин никога не е имал подобни възгледи за човешкото общество), икономистите евгеници открито са признавали, че МРЗ унищожава работни места. Точно както днешните си „прогресивни“ колеги, някои представители на професията са пропагандирали за увеличаване на МРЗ. Но докато днес МРЗ бива защитавана през призмата, че чрез нея ще се помогне на бедните (напълно невярно), икономистите в началото на миналия век са разглеждали минималната работна заплата като инструмент за елиминиране (влкючително и физическо) на „непродуктивните работници“, които според тях е трябвало да бъдат стерилизирани. Томас Леонард, който изследва този феномен във философските възгледи на т.нар. „прогресивни“, резюмира основните им възгледи по следния начин:

1. „Прогресивните“ открито са признавали, че увеличаване на МРЗ ще създаде безработица сред най-нискоквалифицираните работници.

2. По този начин евгениците ясно ще видят точно кои индивиди си струва да продължат да съществуват и кои – не.

3. Така МРЗ служи като инструмент за расисто-дарвинистките планове на „експертите“.

За да се разбере в каква степен дарвинистите са планирали злодеянията си чрез икономическата наука, струва си да се цитира надълго един от най-изявените представители на течението, Хенри Роджърс Сийгър, президент на AEA през 1922 г. В “The Minimum Wage as Part of a Program for Social Reform”, публикувана през 1913 г., Сийгър пише, че работоспособните служителите трябва да се предпазват чрез МРЗ от „тежката конкуренция на обикновените работници и скитници“ и от другите „неназначими“ („unemployable“), благодарение на които заплатите на „по-стойностните“ остават ниски (всички определения в кавички са обръщения, използвани от самия Сийгър). Той продължава: „Действието на изискването за минимална заплата просто ще разшири дефиницията на дефектните („defectives“) и тя вече ще включва всички индивиди, които, дори и след като са били специално обучени, са неспособни да си осигурят издръжката.“ Сигър е безкомпромисен към въпросните индивиди: „Ако искаме да поддържаме раса, съставена от способни, ефективни и независими индивиди и семейни групи, трябва смело да пресечем способността за размножаване на тези, които са се доказали като нежелани, чрез изолация или стерилизация."

Томас Леонард посочва, че „нежеланите“ са хората, които получават по-малко от определена минимална заплата, наричана в Англия „прилична издържка“ („decent maintenance“), а в САЩ – „заплата за поддържане на живота“ („living wage“). Леонард пише: „За прогресивните законната минимална заплата е имала полезното свойство да отсява негодните, които ще изгубят работата си, от заслужилите работници, които ще запазят работните си места.“ Това гледище е защитавано и от Ройъл Мийкър, началник на Комисариата по труда по времето на Удро Уилсън. В Review of Cours d’Economie Politique от 1910 г., той пише: „По-добре държавата да поддържа напълно неефективните и да предотврати размножаването на породата им („multicipation of the breed“), отколкото да субсидира некомпетентността и непригодността, позволявайки им да създават още от техния вид.“

Леонард не пропуска и ужасяващите възгледи на известния икономист Франк Уилям Тоусиг, в чиито Principles of Economics (1921 г.) четем, че безработните „маоумници“ („feebleminded“), вклчващи „тези, пропити с алкохол или опетнени от наследствени заболявания и … непоправимите престъпници и скитниците … трябва просто да бъдат премахнати." Той е тъжен от факта, че „[н]е сме достигнали етапа, на който можем да пристъпим към изтребването им с хлоформ веднъж завинаги ….“ Но за него има лъч надежда: „но поне те могат да бъдат сегрегирани, затворени в приюти и клиники и възпрени да размножават вида си.“

Разбира се, продължава Леондард, за представителите на евгениката заплатите не са следствие от пазарните сили, а от биологическите дадености – т.е. расата – на хората и за тях естествено се наблюдават раси, изкарващи ниски заплати и такива, получаващи високи. В Seventy Years of It, Едуард Рос пише, че „местните“ работници (т.е. американците) имат по-висока производителност, но тъй като китайските имигранти са „расово предразположени“ да работят за по-ниски заплати, те изместват местните работници.

Пълният крах на Германия през Втората световна война нанася тежък удар на евгениката. Повече не виждаме широко разпространение на идеите за расова чистота на населението и за елиминиране на „недъгавите“. Въпреки това, краткият епизод на техния възход ясно показва как грешни икономически теории (например тази, че нископлатените работници изземат труда на по-производителните) и икономическата наука като цяло са били използвани като оправдание за едни от най-големите потенциални зверства в човешката история.

Евгениците са били прави за едно – МРЗ наистина е ефективен инструмент за премахване на най-нискоквалифицираните от пазара. Естествено, в тази си теза те не проявяват оригиналност или креативност. Смайващо е, че днес ни се налага да продължаваме да се борим с обратното гледище, въпреки всички доказателства, че МРЗ не повишава благосъстоянието на работниците.

Статията е публикувана в блога Totrants.