Автор: Еми Барух. Редактор: Александър Андреев, Дойче веле

В една мъглива февруарска неделя в началото на годината, изнервени от липсата на информация на софийското летище, с един мой презокеански гост се опитвахме да се доберем до списъка на пътниците и да разберем дали дъщеря му е успяла да стигне от Ню Йорк във Франкфурт и да вземе оттам самолета за България. След три безполезни часа моят гост заяви категоричното си решение да потърси съдействие от американското посолство и то веднага, в същия този мрачен следобед…

Мерим с различен аршин

Аз го гледах изумена: беше неделя (кое посолство, по дяволите, работи в неделя?!), нито той, нито аз познавахме някого там, изчезналата пътничка не беше видна персона, а обикновена студентка, дъщеря на трето поколение имигранти. "Но тя е американски гражданин!" - възкликна таткото, убеден, че този факт е достатъчен, за да накара представителите на неговата държава да се втурнат да помагат; убеден в почтената равнопоставеност между администрацията и гражданите, за които принадлежността към тази нация е своеобразна гаранция за тяхната защитеност.

Споменавам този случай в контекста на депортираните български цигани, съзнавайки цялата нелепост на сравнението. Споменавам този случай и във връзка с информацията за драстичната разлика между изнесеното преди няколко дни във Франция съобщение за броя на изселените от началото на годината българи (1593-ма) и публично оповестените данни на българското външно министерство, които говорят за не повече от 100 души.

Ако това е така, излиза, че и в отчетността, и в подходите "ние", както и французите, използваме различни регистри, подреждаме по неясно какъв критерий хората в тях, мерим с различен аршин…

Защо българската общественост научи за експулсирането на една група, но не научи за останалите?! Споменавам този случай не за да връщам отново въпроса за правата на ромите като човеци, за задълженията им като граждани, за неспособността на съвременната европейска цивилизация да се справи с тяхната интеграция.

Извънземният свят на циганите

Споменавам този случай, за да подчертая едно просто правило на европейската цивилизация, към която се опитваме да принадлежим: необходими са еднакви стандарти при третирането на българските граждани, точно както има еднакви стандарти при третирането на американските граждани, независимо от кои слоеве на населението идват те. Това е единствената гаранция, че ще бъдат защитени и правата на мнозинството. Точно затова именно мнозинството има най-голям интерес да брани малцинствата. 

Румънската писателка Флорина Илис нарече света на циганите вселена със свои стриктни закони, които ние яростно отхвърляме, понеже не успяваме да ги опознаем. Сигурно затова общ разговор по темата още дълго време няма да може да се проведе - ние ще продължаваме да съобщаваме различните си мнения, повтаряйки едни и същи монолози.