1 инфаркт, 30 минути, телефон 112 и недошлата Спешна помощ 68

05.07.2012 | 14:55
по статията работи: Лили Бончева
Или как един непознат таксиметров шофьор едва не почина в ръцете ми
1 инфаркт, 30 минути, телефон 112 и недошлата Спешна помощ
Снимка: Econ.bg

Историята, която ще прочетете по-долу, се разви в рамките на около половин час вчера (4 юли), но мисля, че ще си я спомням цял живот. Живот, който разбрах, че не е особено ценен за държавата, в която сме се родили, учим, работим, създаваме семейства. Живот, който понякога зависи от (тоталната липса на) добра организация в системата на окаяното ни здравеопазване и ангажираността и професионалното отношение на хора, които не познаваме, но на които се надяваме, че можем да разчитаме, когато се разболеем или сме на прага на смъртта – служителите на телефон 112, на Спешна помощ, на медиците в болниците.

Какво се случи?

Снощи към 22:50 се наложи аз и двама колеги да си хванем такси от стоянката на Орлов мост в посока „Младост“. Тъкмо се бяхме качили в колата, когато се оказа, че нашият шофьор минути по-рано е проявил форма на нахалство и е застанал пред цялата колона чакащи таксита, при положение, че е пристигнал последен. Дойдоха негови колеги, с които взаимно се нагрубиха, той дори излезе от колата си и може би леко се сборичка с тях. Вече се чудехме дали да не слезем от таксито, за да не създаваме повод за допълнителни конфликти, когато шофьорът ни се върна, видимо притеснен и може би раздразнен. Благополучно потеглихме. Споменавам тази ситуация, защото най-вероятно тя беше причината за последвалите събития.

Оставихме единия от двамата колеги, с които пътувах, до McDonald's на "Цариградско шосе" и продължихме към „Младост“ по бул. „Александър Малинов“. Вместо обаче да се движим направо към Бизнес парк „София“, който беше финалната ни цел, шофьорът изведнъж зави рязко надясно в първата възможна пресечка и спря. Все още неразбирайки какво се случва, го чухме да промълвява: „Много ми е лошо, задушавам се, получавам инфаркт“... Може би заради случката на стоянката отпреди няколко минути се беше развълнувал и беше вдигнал твърде високо кръвно...

Няколко секунди по-късно вече набирах единния европейски телефон за спешни повиквания 112, треперейки, с идеята да извикам линейка, която да закара таксиметровия шофьор в болница.

Часът беше 23:03. Свързах се веднага със служителка на 112, обясних положението, доколкото можех, дадох слушалката на моя колега, който да дообясни къде точно се намираме и какъв е адресът. Беше бул. „Александър Малинов" 18.

Междувременно таксиметровият шофьор беше излязъл от колата си с хриптящи стонове и викове „Не мога да дишам, много ме боли“ и беше седнал до витрината на един от намиращите се в близост магазини. Охкаше през цялото време и се държеше за сърцето и гърдите.

Попитани от служителката на телефон 112, успяхме да разберем от него, че е на 49 години и че вече е имал два инфаркта, вторият от които – едва преди месец. Получихме уверение, че сигналът ни е приет и ще бъде препратен на Спешна помощ.

Не попадам в такава ситуация всеки ден. Ако трябва да съм искрена, случва ми се за пръв път. Отначало се шокирах, след това се изплаших за живота на човека. Впоследствие започнах да се надявам лекарите да дойдат бързо. Не знаех какво да правя, освен да обяснявам на шофьора, че "Линейката идва, ей-сега ще е тук, само няколко минутки и всичко ще е наред", да му кажа да се опита да диша по-дълбоко и да потърся вода, с която да се опитам да го освежа.

Почти веднага след като усети непосредствената опасност за живота си, той се обади на сина си, казвайки, че „пак го е стегнало“ и го помоли „да идва бързо“, обяснявайки къде се намираме. С моя колега сновяхме около него и притичвахме до ъгъла на булеварда, ослушвайки се за познатата сирена и взирайки се в далечината в опит да разпознаем силуета на пристигащата линейка. Но тя не идваше.

Стана 23:18 часа. Преди време бях чувала уверенията на наши управници по телевизията, че Спешна помощ ще пристига в рамките на 12 минути след повикване. Вече бяха минали 15 минути и реших отново да се обадя на телефон 112, за да се поинтересувам кога лекарите ще дойдат, за да спасят човека. Мисля, че ми отговори същата служителка отпреди малко, която обясни, че не знае докъде е стигнала линейката и че отново ще сигнализира на Спешна помощ. Помолих я да направи всичко възможно и да накара лекарите да побързат, защото виковете и стоновете на таксиметровия шофьор все повече ме карат да мисля, че съвсем скоро ще получи сърдечен удар.

С всеки труден дъх, който той си поемаше, простенваше „Татко Иисусе! Моля ти се!“. В рамките на минутите, в които бяхме свидетели на неговото страдание, чухме тези думи поне няколкостотин пъти. В един момент очевидно започна да му става все по-невъзможно да си поема живителен въздух, започна да вика по-силно, вероятно мислейки, че краят е съвсем близо. Всички сме чували, че в такива моменти животът на човек минава през съзнанието му като филмова лента, спомня си всичко най-хубаво и всичко най-лошо, мисли за най-близките си хора. Тогава той ми каза със сълзи в очите, че има три деца, отново се помоли на „Татко Иисус“ да не го оставя, сподели, че дъщеря му наскоро е родила дете и че даже е дядо. Каза ми: „Направи нещо! Не издържам повече“. Какво можех да направя аз? Къде, по дяволите, беше линейката?!

В този момент (едва сега за съжаление) всъщност осъзнах, че се намираме на не повече от 2-3 километра от Окръжна болница... 2 километра ли? Къде е линейката?!

Може би часът беше 23:25, не помня точно. Вече се бях отърсила от първоначалния шок и можех да мисля малко по-трезво.

Осъзнах, че нито "Татко Иисус", нито Спешна помощ са особено близо до нас сега и че може би трябва да се справяме сами. Дойде ми идеята (и тя чак сега за съжаление), че вместо да разчитаме на линейката, мога да се опитам да подкарам таксито (независимо, че не съм особено опитен шофьор и въпреки 100-те милилитра джин, които бях изпила на срещата с приятели, предхождаща качването на таксито)... Все пак реших да се обадя отново на телефон 112, за да питам докъде е стигнала помощта, за която помолихме. Този път вдигна друг диспечер. Чух мъжки глас, набързо обясних за какво става дума, за да го въведа в ситуацията, изстрелях въпроса дали скоро можем да очакваме лекарите да дойдат. „Ако ще се забавят още, мога да се опитам сама да закарам човека до болницата, намираща се в близост“, казах аз.

Отговорът на всичко това беше: „Получили сме и сме препратили вашите сигнали – и първия, и втория, до Спешна помощ. Оттам нататък те поемат случая. Сега се обаждате, за да откажете заявката за линейка ли?“.

Моля? Не! Обаждах се, за да разбера кога ще дойде линейката, защото човекът на тротоара умира - ако щеше да се забави още дълго, щях да рискувам да го закарам с таксито му в болницата, където да получи жизнеспасяващата помощ, от която имаше нужда.

Мъжкият глас отсреща заяви спокойно: „Предали сме сигнала, не знаем дали някоя линейка пътува към вас и ако пътува – кога ще пристигне. Не знаем и дали колегите разполагат със свободен екип в настоящия момент“ - Очевидно беше възможно линейката, която толкова очаквахме, въобще да не е тръгнала към нас! - и отново ме попита: „Отказвате ли заявката, за да използвате собствен транспорт?“.

Тогава най-вероятно съм започнала да крещя от яд и нерви: „Ако ми кажете, че линейката ще дойде след 5 минути, не я отказвам. Ако ми кажете, че ще се забави 2 часа, ще я откажа разбира се!“.

За съжаление не разполагаме с такава информация... Разбирате ли, ние само предаваме сигнала на Спешна помощ, не знаем те как се справят с него“, беше отговорът.

Мъжът предложи да ме свърже с дежурния лекар (не разбрах дали става дума за този, който се предполага, че трябва да лети към нас с линейката, или някакъв друг дежурен лекар), но очевидно не успя, защото след кратко прекъсване на разговора, в което в слушалката се чуваше жизнерадостна мелодия, отново чух вече познатия ми глас.

Точните думи, които разменихме оттук нататък, ми се губят, но си спомням, че го попитах или по-скоро изразих на глас собствените си мисли за това как е възможно да няма система за вътрешно засичане и проследяване на сигналите, що за организация е тяхната, как така оставят хората да умират по тротоарите и т.н.

В крайна сметка разговорът тъкмо приключваше, а аз вече бях седнала на шофьорското място в таксито, когато... пристигна синът на шофьора. Разменихме две думи и той откара баща си към Окръжна болница....

23:32 – половин час след като таксиметровият шофьор се хвана за гърдите и започна да пъшка и стене от болка. Линейката все още я нямаше. Обадих се на 112, за да кажа: „Да, вече отказвам заявката“.

Това е краят на историята. Няма да обяснявам как се чувствах след преживяното, нито колко треперя, пишейки тези редове – това няма никакво значение.

Но като човек си задавам няколко конкретни въпроса, които от позицията на журналист ще задам на Министерството на здравеопазването, както и на координаторите (или пиарите) на центровете на телефон 112 и на Спешна помощ, а именно:

  • Колко време (минути или може би часове) отнема на една линейка, извикана чрез телефон 112 по повод съмнения за инфаркт (една от най-страшните причини за обаждане на Спешна помощ), да пристигне при болния?
  • С колко на брой линейки разполага 1,36-милионна София всяка нощ, че никоя от тях не успя да се отзове снощи на нашия сигнал? 2-3?
  • Защо няма система на координация между телефон 112 и центровете за Спешна помощ? Защо няма обратна връзка помежду им, чрез която да се поддържат информирани и хората, които имат нужда от тях?
  • Защо няма система за засичане и проследяване на движението на линейките, така че да се знае във всеки един момент коя къде се намира?
  • Защо на 2 км от Окръжна болница трябваше да чакаме 30 минути някой да дойде и да помогне на умиращия човек?

Сигурно има още много въпроси, които ще формулирам като си посъбера мислите. Всеки от моите приятели има поне една тъжна и злощастна история (от тези, които като чуем, започваме да цъкаме с език и да "чукаме на дърво" с надеждата да не ни се случва да преживяваме лично), свързана с ненавременна реакция на Спешна помощ или с неудачно оказана медицинска помощ. Сигурно и вие имате по една такава история и поне по 5 въпроса, свързани с нея...

Ще си позволя да цитирам индийския активист и борец за свобода и човешки права Махатма Ганди (може би не съвсем точно), според когото величието на една държава се измерва с отношението ѝ към най-уязвимите слоеве от обществото. Човек на прага на инфаркт, болен и страдащ, със сигурност попада в тази категория хора. Какво беше отношението, което той получи, когато имаше нужда да се възползва от грижите, които му се полагат като гражданин на България? Никакво... Е, в каква държава живеем...?

Няколко часа след тези събития, към 1:30 през нощта, се обадих на таксиметровата компания, за която работеше шофьорът, за да се поинтересувам какво се е случило с него. Диспечерката ми обясни, че не знае името му и не го познава, но че е научила от свои колеги, че той вече е настанен в Спешното отделение на Окръжна болница с диагноза "прединфарктно състояние". Най-накрая някой полагаше грижи за спасяването на живота му...

Страница на Econ.bg във Facebook

Оцени статията:
5.00/64
Коментирай
Моля, пишете на кирилица! Коментари, написани на латиница, ще бъдат изтривани.

Коментари 3
Подреди по: Най-нови | Най-стари

61  Panayot Yankov 14.07.2012 | 12:59
Е те за това, хамериканците избиват сума народ.Да са те добре.Но тя природата си го връща,а на тях най много
62  Ivan Kralchev 14.07.2012 | 13:47
Най-лошото е, че за 12 години нищо не се е променило!!! Историята е позната - баща ми с болно сърце, майка ми мед.лище(работеше като лекар в катедра Неврохирургия към Александровска б-ца, год.1999, м.юли. Неделя вечер. Гледахме филм на видеокасета/"Последно Причастие"/.Точно на финалните надписи, баща ми получава симптомите като в гореописаната случка. Обаждам се на майка ми, която е на гости на роднини в кв.Емил Марков/Гоце Делчев и тя се обажда в "Бърза Помощ" с обяснението, че е медицинско лице, съпругът й е сърдечно болен и че и трябва спешно кардиологичен екип на Операта. Бърза Помощ й отговарят, че ще изпратят екип какъвто имат! Неможело да така някой да им казва какъв екип да изпратят! Часа е около 23:30. Приемат обаждането и започва чакането. Майка ми заедно със сестра ми и чичо ми тръгват от кв.Емил Марков и взимат такси. Към 23:45 пристигат у нас. Линейка още няма. Майка ми се обажда втори път в Бърза Помощ. Отговорите са познати - незнаем какво става, чакайте... Междувременно баща ми започва да губи съзнание, майка ми му дава нитроглицерин и прави отчаяни опити да го спаси... Около 00:30 часа най-накрая пристига екипа на Бърза Помощ. Още с влизането лекарката погледна баща ми и каза: "Човекът си е отишъл много преди ние да дойдем. Запишете час на смъртта и утре се обаждате на личния лекар за изготвяне на смъртен акт. Това е от нас. Довиждане!" Дадоха ни някаква бележка за лични ялекар и това беше... Адреса, и през 1999 година и към 2012 година, на Бърза Помощ е гр.София, бул. Васил Левски 129. Национална Опера София се намира на адрес гр.София, бул. Княз Александър Дондуков 30. Разстоянието е 0.7 км - 2 минути с автомобил. Линейката дойде след около 45мин. Направете си изводите!
63  Ivan Kralchev 14.07.2012 | 13:47
Най-лошото е, че за 12 години нищо не се е променило!!! Историята е позната - баща ми с болно сърце, майка ми мед.лище(работеше като лекар в катедра Неврохирургия към Александровска б-ца, год.1999, м.юли. Неделя вечер. Гледахме филм на видеокасета/"Последно Причастие"/.Точно на финалните надписи, баща ми получава симптомите като в гореописаната случка. Обаждам се на майка ми, която е на гости на роднини в кв.Емил Марков/Гоце Делчев и тя се обажда в "Бърза Помощ" с обяснението, че е медицинско лице, съпругът й е сърдечно болен и че и трябва спешно кардиологичен екип на Операта. Бърза Помощ й отговарят, че ще изпратят екип какъвто имат! Неможело да така някой да им казва какъв екип да изпратят! Часа е около 23:30. Приемат обаждането и започва чакането. Майка ми заедно със сестра ми и чичо ми тръгват от кв.Емил Марков и взимат такси. Към 23:45 пристигат у нас. Линейка още няма. Майка ми се обажда втори път в Бърза Помощ. Отговорите са познати - незнаем какво става, чакайте... Междувременно баща ми започва да губи съзнание, майка ми му дава нитроглицерин и прави отчаяни опити да го спаси... Около 00:30 часа най-накрая пристига екипа на Бърза Помощ. Още с влизането лекарката погледна баща ми и каза: "Човекът си е отишъл много преди ние да дойдем. Запишете час на смъртта и утре се обаждате на личния лекар за изготвяне на смъртен акт. Това е от нас. Довиждане!" Дадоха ни някаква бележка за лични ялекар и това беше... Адреса, и през 1999 година и към 2012 година, на Бърза Помощ е гр.София, бул. Васил Левски 129. Национална Опера София се намира на адрес гр.София, бул. Княз Александър Дондуков 30. Разстоянието е 0.7 км - 2 минути с автомобил. Линейката дойде след около 45мин. Направете си изводите!
64  Ginka Petrova 14.07.2012 | 15:33
Г-жо - an an,аз същото като сестра ви преживях и изпитах ужаса на смъртта на покойният ми вече съпруг.молеше ми се да му помогна и да му дам въздух,молеше се и ми викаше "мола ти се обади се на бърза помощ" но след няколко кратни обаждания никой от тях не дойде и на последното звънене дежурния лекар ми каза така -"и да дойдем какво ще му помогнем", но това ако се случи на техен служител линейката ХВЪРЧИ с кислородните бутилки.съпругът ми почина също като вашата майка от рак за 50 дена го умориха със страшни болки виещ като куче.
65  Марлен Тодорова 15.07.2012 | 13:06
не търсете вината в работещите хора на 112. те наистина само приемат сигнала и веднага го предават на Спешна помощ. Качеството на работата им се следи нон стоп 24 часа в денонощието, имат около 2 минути да приемата сигнала, както и да го опишат в електронния картон, който през интеренет изпращат в Спешна помощ. Има и обратна връзка, диспечерите на Спешна помощ в рамките на минута връщат, че са приели обаждането и изписват ,че изпращат екип. А дали наистина са изпратили екип, това е отделен въпрос, който 112 няма как да знае. Затова се правят конферентни връзки при последващи обаждания, за да може дежурния в Спешното сам да обясни къде му е линейката и защо се бави,общо взето такава е организацията.Към 112 може да имате претенции само , ако сигнала ви не е бил приет, а това няма как да стане, защото всяко обяждане се записва и се съхранява в системата.
66  Марлен Тодорова 15.07.2012 | 13:14
Не търсете вината в 112. Тяхното задължение е да приемати предадат сигнала. Изисква се да го направят в рамките на 2 минути максимум. Всички обаждания се записват в системата и се следи времето за приемане и предаване на сигнала. обратно връзка също има, но тя се изчерпва с подаваната от Спешното инфо- сигнала приет, изпращам екип. А дали такъв е изпратен и след колко време ще е на адреса знаят само дежурните в Спешното. Така че при повторни обаждания на 112 за един и същи сигнал, се прави конферентна връзка с Дежурен Спешна помощ, говорете с тях и ги питайте къде им е линейката и защо са бави. Отговорите едва ли ще ви задоволят, нито пък ще спасят пострадалите. Но не насочвайте гнева си към 112. Там работят хора, които по 12
67  Марлен Тодорова 15.07.2012 | 13:17
да довърша: на 112 работят хора, които приемат всякакви обаждания по 12 часа на смяна. Те преживяват сполетялите ни нещастия, като също се притесняват от това ,че линейките закъсняват. Но не могат да направят нищо повече, освен да ви свържат с дежурния диспечер на спешното ,който понякога може и да не приеме обаждането, защото парите им били малко, работата им неблагодарна и всякакви други причини се намират. Това е положението! А за София наистина линейките са не повече от 13,като само 2 имат система за проследяване и т. н.
68  Atanas M 18.07.2012 | 17:32
Много позната ситуация. Изминалата сряда, 11.07 пред Дерида Денс Център (Хладилния завод) до сточна гара, жена на около 40г., вървейки си по тротоара, припада, удря си главата на асфалта и изпада в безсъзнание. Чакали сме лнейката повече от 30 мин., никакви оказания от 112 след няколко обаждания- глас постинен! Просто незнаехме какво да направим, виждайки безжизненото тяло, простнато на асфалта. Жената храчеше кръв, започна да се вдървява, а линейката нямаше и най-малки изгледи да се появи. Спряхме полцейска патрулка, която регистрира за пореден път сигнала. А къде е базата на бърза помощ? На не повече от 3-4 мин. пеш от мястото на инцидента. Със сигурност системата на здравеопазването не функционира и парите на данъкоплатците не се разпределят рационално. Отговорът на екипа на бърза помощ беше шаблонен и логичен- че са малко екипи и нямат вина, че не могат да се отзоват на време и да си спазят сроковете. От друга страна асоциирам случващото се със ситуация, в която попаднах скоро в Токуда, когато лекар наплаши моя близка, че ако не се оперира ще загине от инфекция и операцията струва 3-5 хил. лева, в зависимост от броя дни престой в болница (по 250 лв на ден)... оказа се, че жената се възстанови след намесата на друг доктор и медикаментозно лечение с антибиотик. Здраво се източва здравната каса, а докторите са се превърнали в бизнесмени и гледат на пациентите си, като ЕВРО банкноти.
Предложи
корпоративна публикация
ММС Инк. ЕООД Официален дистрибутор на Daikin-Япония. Лидер в производството на климатична техника.
Интерлийз ЕАД Лизинг на оборудване, транспорни средства, леки автомобили и др.
РАЙС ЕООД Търговия и сервиз на офис техника.
Резултати | Архив
  • Най-старата коневъдна ферма в света
  • Женевски конвенции
  • Най-старата коневъдна ферма в света
  • Церемония по връчване на годишна международна награда „Карл Велики“
  • Най-старата коневъдна ферма в света
Срещат се двама приятели. Единият пита: - Какво ще правиш в събота? - Ще ходим със сина ми в парка да пускаме хвърчило дракон да лети! А ти? - И аз имам подобна програма - ще изпращам тъщата на...
На този ден 22.11   1497 г. – Вашко да Гама достига нос Добра надежда. 1906 г. – На международна конференция в Берлин е възприето съгласие сигналът SOS да бъде международен при...