Посланията на Европейската комисия за дигитализация на всички сфери на социално-икономическия живот се чуват добре и в България. Основно в частта на планираните суми. Има и множество изказвания на политици и медийни публикации, които ни пращат или в едната, или в другата крайност: от „България има най-бързият интернет в Европа“ до „за електронно управление се дадоха 1,5 милиарда лева и още е в началото“. Особено впечатление прави широката употреба на термина „дигитален хъб“ без да се знае какво е това. А европейските дигитални хъбове ще бъдат гръбнакът на общество и икономика съвсем скоро – т. нар. единен цифров пазар.

Потърсихме неутрални източници на данни, които позволяват съпоставимост. Има такива, но част от най-актуалните данни за всички държави-членки на ЕС са налични за 2018 или дори няколко години преди това. Въпреки това и поради важността им, правим преглед на най-важните индикатори и мястото на България в ЕС и съпоставими новоприети държави-членки (след 2004 г.).

По разбираеми причини отделяме особено внимание на дигитализацията на публичното управление (държавно, общинско) и на бизнеса (независимо от размера). 

По този индикатор България е над средното за ЕС ниво и дори е на 8-мо място в ЕС (2019 г.). Съществен принос за челните позиции има наличието на услуги и на английски език.

Когато се говори за свързването на различни бази данни (на различни ведомства), предпоставките за последващо електронно управление са обединени в 5 индикатора. Отговорът на въпроса „защо е-управлението не се случва в България“ е скрит именно в слабото ни представяне по тези 5 индикатора.

Усещането на повечето българи е, че извън големите градове няма интернет. В същност, България се намира около средното за ЕС ниво по този показател. Но когато става дума за скорости над 100 Mbps, България значително изостава.

Цели 24% от българските домакинства в извънградските региони, които не могат да си позволят да плащат за интернет! Това е най-големият процент в Европа. България е водеща и по брой домакинства, които не могат да си позволят да плащат за интернет като цяло. Това дава отражение на дигиталните умения на българина – на второ място сме по липсата им.

Това състояние на ИКТ сектора у нас е свързано с финансирането му. То е основно частно, публично почти няма, а „усвояването“ на европейски фондове е на изключително ниско ниво.

Значителна чат от администрацията си представя е-управлението като изпращане и получаване по електронна поща на сканирани официални писма – с подпис и печат. Това разбиране е пречка пред по-нататъшното автоматизиране на взаимодействието между публична администрация с граждани и фирми, а и в самата администрация. Не се разбира ролята на създаването на документи само на машинно четим език, което е необходимо условие за свързването на различни бази данни.

За много фирми наличието на интернет страница и/или Facebook е достатъчна дигитализация. Тези, които продават онлайн, са най-напредничавите. Същевременно проникването на софтуер за управление на клиенти и ресурси е крайно недостатъчно. А последното е необходимо стъпало за т.н. Индустрия 4.0 – съществен елемент за запазване конкурентоспособността на икономиката. Има държави, които подготвят навлизането на Общество 5.0…

Това изреждане може да продължи дълго. Изключително рядко са случаите, в които България може да се похвали със достижения около или над средните за ЕС. Нещо повече, динамиката във времето показва, че ножицата между нас и страните от Централна и Източна Европа се разтваря все повече.