Ще стартирам този текст с уточнението, че виртуалната реалност (VR) не е изцяло нова технология, която е на път да завладее съзнанието ни. Впоследствие може би и сърцата ни. Корените на VR-а датират от далечната 1860 година.
Разбира се, тогавашната технология е била коренно различна спрямо тази, която захранва модерните каски на Sony (Project Morpheus), Facebook (Oculus VR), HTC/Valve (Vive), Samsung и др.
Първият опит за комерсиален пробив на VR технология е дело на японската компания SEGA, която през 1991 година предлага Sega VR каската в своите аркадни зали по целия свят. Комплектът на Sega VR съдържа LCD дисплей, поместен в самата каска, стерео слушалки и вградени сензори, които позволяват на системата да следи движението на главата на потребителя. Тоест, говорим за хардуерна форма, която е близка до модела на предстоящите модерни продължения от споменатите по-горе компании.
Опитите на SEGA и Nintendo (Virtual Boy) за комерсиално налагане на виртуалната реалност обаче се сгромолясват с гръм и трясък. Основната причина е най-вече техническа – технологиите в началото и средата на 90-те години на миналия век просто не са достатъчно напреднали за представянето на адекватна виртуална реалност. Именно заради технологичните лимитации, в следващите 15-години VR-ът почти изцяло изчезва от полезрението на масовата общественост.
Адекватна виртуална реалност? Съществува ли такова животно?
Изначалната идея, която стои зад виртуалната реалност, е да пренесе човек в алтернативна вселена. Такава, в която той да повярва. Редно е да уточня също, че въпреки някои сходни елементи, VR-ът и стереоскопичното 3D, което почти всеки е имал честта да изпробва в родните кина или на своя модерен телевизор, са две коренно различни преживявания. Колкото и качествен да е стандартният стереоскопичен 3D образ, то в първия момент, в който потребителят обърне главата си встрани, моментално губи илюзията за дълбочина. За истинност.
VR каските следят движението на главата на потребителя, а модерните им представители работят при минимална честота от 120 херца. С други думи, за разлика от стандартното стереоскопично 3D, когато обърнете в определена посока главата си, то няма да видите половинката ви, приседнала до вас, а ще останете в света, проектиран ви от дадена видеоигра, филм или концерт на любим изпълнител. Например, ако играете приключенска игра от първо лице, то когато обърнете поглед надясно, ще видите елементи от света, изграден от дизайнерите на софтуера. Когато погледнете нагоре, ще зърнете небето и т.н.
Споделеното число за опресняване на кадрите в секунда е необходимо за по-плавно предаване на картината. Моментният филмов стандарт е 24-кадъра в секунда и, ако бъде използван без никаква промяна във VR среда, то потребителят има вероятност да върне храната, която е погълнал последно. Нещо повече, 120GHz е абсолютният минимум за адекватно VR преживяване, но 240GHz е препоръчителната честота. Друг много важен елемент за качествено VR преживяване е дисплеят. С колкото по-висока резолюция е въпросният, толкова по-добре. По-високата резолюция е необходима, за да може потребителят да не забелязва пикселите на дисплея. Които потенциално могат да го извадят от алтернативната вселена, в която е попаднал.
Понамалявам техническите обяснения обаче - няма да си позволя лукса да изпиша стена от текст, от която мнозинството наши читатели просто не се вълнуват. Най-важният за отбелязване факт е, че VR технологията вече е достатъчно напреднала, за да изобразява реалистична виртуална реалност. И още, по-важните елементи за успеха ѝ се крият в софтуерното съдържание, което ще се предлага на потребителя. Били то под формата на филми, игри, научни програми, потребности в медицината и т.н.
В този ред на мисли бъдещите VR шлемове на Sony, Facebook и HTC/Valve със сигурност ще предложат адекватна виртуална реалност, но тя далеч няма да е перфектна.
Още по темата четете тук.
