Първа част
"Събитието е прах" казваше Фернан Бродел. То не може да бъде проумяно, без да бъде видяна и разбрана посоката и силата на вълната, чиято частица е. Един от най-тежките негативи на т.нар. "постмодерна" ситуация е създаване на илюзия за свръхинформираност при фактически налична информационна нищета: привидна многотия от нищо, умело дирижирана от манипулираните средства за масова информация.
Големият парадокс е, че във века на информацията обективното знание е рядка стока. Сриването на общата картина на света до поток от несвързани фрагменти има за цел загуба на ориентация и манипулация на съзнанието. Едно "картинково", "клипово" съзнание по думите на Андрей Фурсов, лишено от ориентири и посока.
Големите картини, мащабните процеси, опитите да се проумее тяхната скрита или явна логика и свързаност, са забранени по определение и са игриво остракирани с иронични забележки за "теории на конспирацията" и релативизация на живота. В потока на "събитията" с еднаква тежест се поднасят манипулирани картини от ужасите в Донбас и поредната смяна на пола в политкоректната идиотия, наречена постмодерен свят.
Разбъркването на ценностните редове, ще рече тяхното ликвидиране, прави информационния потребител шашардисано и водено за носа същество, което в един момент със затъпяващо равнодушие ще наблюдава приближаваща си смърт като на компютърна игра. Пълна цивилизационна анестезия...
Точно в този контекст на постмодерна информационна война можем да поставим събитията в Украйна.
Какво се случва след Минск – 2?
За да го разберем, трябва да се погледне много по-широко – какви са действителни цели и залози на операция "Украйна"?
Накратко това е стратегически удар, целящ два основни глобални резулатата: недопускане появата на стратегически конкурент в Евразия и елиминиране на европейския конкурент в лицето на ЕС.
Основна заплаха за сега съществуващата структура на глобално господство, осъществявана от т.нар. "обединен" Запад, е еманципацията на голяма евразийска сила, която може да постави под заплаха това господство.
С изваждането на СССР/Русия от силовото уравнение преди повече от 25 години тази цел бе постигната. Страната бе елиминирана като военен и геополитически глобален фактор и доведена до статута на суровинен придатък, като начело на политическия връх бе поставена клиентела, чийто финансов, групов и персонален просперитет зависеше изцяло от износа на енергоресурси и политическото благоволение на Запада. На това омерзително състояние бе лепнат благовидния етикет "млада руска демокрация" и "нова" икономика.
Всъщност тук се срещнаха и влязоха в мъртвешка симбиоза два глобални процеса – щенията на представителите на постсъветската номенклатура, неистово желаеща да живее "като Запад" и готова да плати за това с костите на страната си, и западните им ментори, добре преценили социалния инфантилизъм, политическа неграмотност и политическо късогледство на този примитивен социален слой. "Ние ще оставим Русия да съществува, но като зависима страна" - тези думи на Бил Клинтън от средата на 90-те години, накратко разкриват плановете на господарите на света по отношение на страната.
Мъчителната й еманципация започна в началото на века, след Втората чеченска война, когато начело на политическото ръководство застана Путин, т.е. онази група от руския елит, която принципно не поставя под въпрос правилата на глобалния капитализъм, но поставя под въпрос своето място и роля в тях. Този руски елит, произхождащ основно от силовите структури, военно-промишления комплекс и част от суровинната номенклатура, поиска да бъде не обект, а субект на глобализацията. За целта претенцията следваше да бъде обезпечена силово и властово – той трябваше да контролира територията, наречена Русия, да възстанови своето влияние върху по-голямата част от постсъветската периферия и да постави въпроса за преразпределение на финансовите и икономическите потоци в глобален план. С една дума, той поиска да смени отредения статут на страната и своя собствен от началото на 90-те години на 20 век.
Тук дължим важна забележка. Мнозина виждат в процесите, катапултирали Путин и неговата група начело на властовия връх, едва ли не проява на принципно нова социална алтернатива на съществуващия глобален капитализъм и неговите политически и идеологически структури. Хората начело на Русия нямат такива виждания и нямат такива претенции. По същество драмата на руската еманципация се състои в това, че установената властова и социално-икономическа матрица от втората половина на 90-те години на 20 век тласка страната към статута на суровинен и политически сателит с последваща пълна деградация.
От друга страна, опитите да се излезе от този статут, властно налагат кардинална смяна на съществуващия руски политически и социално-икономически модел. Но не към либерална демокрация, както бълнуват някои интелектуални недоносчета, а точно обратното – към социален и икономически модел на мобилизационна икономика от нов тип. Това обаче изисква кардинално различна политическа, икономическа и чисто ментална структура в Русия. Ще рече - смяната на руския геополитически статут изисква смяна на сега съществуващия руски властови и социално-политически модел. Трудно упражнение, защото смяната на този модел не е желана от управляващия руски елит, който пък е неин бенефициент.
Това е ситуация, която на руски звучи чудесно: "подвешенная ситуация", висяща ситуация. Само че тя не може да продължи дълго.
Особено в условия на тотална война.
За Запада този модел е нещо, което чудесно го устройва, тъй като той се явява бенефициент на бавното източване на руските ресурси и постепенното деградиране – икономическо, социално, ментално на страната. Това, което не го устройва е заявката за геополитическа самостоятелност. Следователно жестоката борба, която се води и ще се води, въпреки че е опакована за пред все по-оглупяващата световна "общественост" – най-вече за пред потребителското същество "западен бюргер" и неговите български провинциални аналози, като борба за "демокрация", спазване на международното право и прочее залъгалки, има проста цел: да бъде решен веднъж и завинаги "руският въпрос".
Този въпрос допълнително се усложни, тъй като върху него се насложи още един мащабен процес, който нямаше как да не вълнува евроатлантическите ментори: процесът на постепенна симбиоза между руските енергийни и суровинни възможности и технологиите на Европа, основно Германия. Процесът нямаше как да не завърши със създаване на алианс от общи интереси в областта на икономиката, финансите и политиката. Чисто теоретично това означаваше синтез между възможностите на най-голямата суровинна и военна икономика в тази част на света – руската и германските технологични и финансови ресурси. А в далечината вече мержелееше като кандидат и Пекин с неговите чудовищни възможности.
В тази комбинация, както се казва, третият е излишен. "Третият", в случая САЩ, а още по-точно клъстърът от транснационални корпорации и съответните елити, избрали Северна Америка за своя щаб-квартира, не можеха да допуснат това.
Затова последва ударът "Украйна".
Още от автора:
Доц. Иво Христов: Това правителство е продукт на договорка между ГЕРБ и ДПС
Доц. Иво Христов: Готвят ни за плацдарм във войната срещу Русия
