Автор: Ева Джоли, EUobserver; Превод: Ивайло Ачев
В светлината на тоталния крах на исландската банкова система господата Гордън Браун, Жозе Мануел Барозу и Доминик Строс-Кан показаха, че не са научили нищо.
От Г-8 до Г-20, от САЩ до Азия, от Арктика до Антарктида – почти всички политически лидери изпитват неописуемо удоволствие да повтарят как нищо няма да бъде същото след световната финансова и икономическа криза. Светът се променя … не, светът вече е обърнат с главата надолу и трябва да се адаптираме, да променим всичко – начина на планиране, действие и реакция по финансовите въпроси, международните отношения и помощта за отделните държави и региони.
Дали обаче действително е така? Дали се променяме към по-добро бъдеще? Много примери сочат, че високопарните думи се харесват толкова повече на ползващия ги, колкото повече ги употребява. Един от тези ярки примери е развитието на банковото дело в Исландия. Малката и доскоро процъфтяваща европейска държава в момента е затрупана от милиарди евро дългове към чужди клиенти вследствие на срива на трите основни банки в страната – Kaupthing, Landsbanki и Glitnir, които трябваше да бъдат национализирани. Огромните дългове нямат нищо общо с по-голямата част от исландците, а и самата държава не може да си позволи да ги изплаща.
Липсата на отговорност в случая спокойно може да се раздели на две – вътрешна и външна. Параметрите на вътрешната са ясни и изобщо не могат да изненадат никого – широкоразпространената шуробаджанащина в управлението на държавните институции от предишното консервативно правителство и ненавременната оценка на икономическата ситуация са корените на проблема от вътрешна гледна точка. И те следва да бъдат изтъкнати и оценени точно, за да няма подобни сривове в бъдеще. Оценката на исландците е факт – ляво правителство буквално дни след големия крах. Не по-малко интересна обаче е и външната безотговорност, на която ще се спрем по-подробно.
В момента главният проблем за исландската икономика и банкова система се явяват Великобритания и Холандия. Властите в тези две страни-членки на ЕС се намират под голяма напрежение, защото трябва по най-бързия възможен начин да възстановят изгубените от техните граждани пари поради фалита на големите исландски банки. А ако това не се случи, ще дойде и логичният въпрос, който избирателите ще зададат на следващите избори – къде бяха английската и холандската държавна администрация, когато преди години приеха с отворени обятия клоновете на Kaupthing, Landsbanki и Glitnir, въпреки че знаеха какви рискове носи практикуваната от тези банки политика?
Лондон и Хага искат от Рейкявик да им изплати астрономически суми – 2.7 млрд. евро за Великобритания и 1.3 млрд. евро за Холандия при лихва от 5.5%. Те считат, че само и единствено Исландия е виновна за загубата на парите на клиентите на исландските банки. Интересното в случая е, че при избухването на кризата в Европа Великобритания и Холандия решиха да гарантират индивидуални влогове до 50 хил. и 100 хил. евро, вместо до 20 хил. евро – сума, която е фиксирана в исландското и европейското законодателство и която пак би била достатъчно сложен ребус за решаване от Рейкявик. Отделно начините, използвани от Великобритания, за да принуди Исландия да изплати пропадналите депозити, са повече от скандални. Лондон замрази активите не само на Landsbanki, която е основният играч в печалноизвестната Icesave, но и на Kaupthing, на базата на антитерористичното си законодателство. Така Великобритания приравни съюзника си в НАТО Исландия и гражданите й до нивото на Ал Кайда.
Вярно е, че британският премиер Гордън Браун не реши сам как да действа и поиска съдействие от МВФ. Но МВФ далеч не се разбърза да осигури на Исландия заем и „помогна” за решаването на проблема с мерки, за които определението „фантастика” е фантастично слабо. Фондът поиска от Рейкявик да нулира публичния си дефицит до 2013 година – цел, която е невъзможно да бъде постигната без невероятно и немислимо съкращение на разходи в жизненоважни области като здравеопазването, сигурността и образованието. Не по-малко сервилно беше и отношението на ЕС – още през ноември миналата година председателят на ЕК Жозе Мануел Барозу обяви, че няма да има заеми за Рейкявик, докато случаят Icesave не бъде решен. Бързичко решение точно преди да започне подготовката за промяната на състава на европейските институции и европейските парламентарни избори през това лято.
Морална отговорност? Да, г-н Гордън Браун със сигурност носи такава. Най-малкото защото е един от основните защитници на банковия модел, който така ефектно се срина през последните години. По-важното в случая обаче е, че той не може да се скрие зад юридическия статут на Icesave (официално зависима от исландските банкови власти) и да твърди, че Обединеното кралство е нямало как да контролира дейността й. Нима някой трезвомислещ човек би допуснал, че Великобритания няма как да контролира дейността на банка, разположена в сърцето на лондонското Сити? Да не говорим, че европейското законодателство предвижда всяка страна-членка, която позволява на чужди банки да се установяват и извършват дейност на нейна територия, да е сигурна, че властите в държавата откъдето идва съответната банка, осигуряват същото ниво на контрол, каквото се осигурява от европейското законодателство.
Исландия не може да плати дълговете си без външна помощ. Няма и да изчисти дори собствения си дефицит в срок от пет години без външна помощ. Освен ако не се предприеме радикална смяна на курса, Европа и МВФ ще дадат покъртителен пример как „светът няма да е същият” – една държава, чийто Индекс на човешко развитие (Human Development Index - показател, разработен от ООН и измерващ благосъстоянието на народите - бел.ред.) достигна до най-високите нива в света само за няколко десетилетия, ще бъде върната в първи клас. И нито Великобритания, нито Холандия ще могат да си върнат изцяло дължимото. А съсипаната скандинавска държава с добрата си геостратегическа позиция лесно може да се превърне в апетитна хапка за някой голям играч – например Русия.