Чл. 1. Република България в съответствие с чл. 36, т. 2 от Статута на Международния съд, по който тя е страна от 14 декември 1955 г., приема следната декларация:
Признава в съответствие с чл. 36, т. 2 от Статута на Международния съд за задължителна ipso facto и без специално споразумение по отношение на всяка друга държава, приела същото задължение, юрисдикцията на съда по всички правни спорове, основаващи се на факти и ситуации, възникнали или продължаващи да съществуват след влизането в сила на тази декларация, които се отнасят до:
1. тълкуване на договор;
2. какъвто и да е въпрос от международното право;
3. наличието на какъвто и да е факт, който, ако бъде установен, би представлявал нарушение на международно задължение;
4. естеството или размера на обезщетението, дължимо за нарушението на международно задължение, с изключение на спорове с държава, която е признала задължителната юрисдикция на Международния съд по чл. 36, т. 2 на статута по-малко от 12 месеца преди да заведе дело пред съда или само за целите на конкретен спор.
Република България си запазва правото по всяко време да внесе изменения в тази декларация, които ще влязат в сила 6 месеца след депозиране на уведомлението за тях.
Тази декларация влиза в сила за срок от 5 години от датата на депозирането й при Генералния секретар на Организацията на обединените нации. След изтичането на петгодишния срок тя ще остане в сила, докато не бъде денонсирана с предизвестие от 6 месеца до Генералния секретар на Организацията на обединените нации.
Чл. 2. Република България оттегля резервите по:
1. член 9 на Конвенцията за преследване и наказване на престъпленията по геноцида, приета от Общото събрание на Организацията на обединените нации на 9 декември 1948 г. (необнародвана), ратифицирана с Указ № 300 от 23 юни 1950 г. (ДВ, бр. 153 от 1950 г.);
2. член 22 на Конвенцията за борба против търговията с хора и против експлоатацията на проституцията от страна на трети лица, открита за подписване на 21 март 1950 г. (необнародвана), ратифицирана с Указ № 347 от 27 ноември 1954 г. (необнародван);
3. член 9 на Конвенцията за политическите права на жената, приета от Общото събрание на Организацията на обединените нации на 20 декември 1952 г. (необнародвана), ратифицирана с Указ № 54 от 26 февруари 1954 г. (необнародван);
4. член 22 на Международната конвенция за ликвидиране на всички форми на расова дискриминация, открита за подписване на 7 март 1966 г. (необнародвана), ратифицирана с Указ № 515 от 23 юни 1966 г. (ДВ, бр. 51 от 1966 г.);
5. член 29, ал. 1 на Конвенцията за премахване на всички форми на дискриминация спрямо жените, приета от Общото събрание на Организацията на обединените нации на 18 декември 1979 г. (необнародвана), ратифицирана с Указ № 1944 от 18 септември 1981 г. (ДВ, бр. 76 от 1981 г.);
6. член 30 на Конвенцията против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание, приета от Общото събрание на Организацията на обединените нации на 10 декември 1984 г. (ДВ, бр. 42 от 1988 г.), ратифицирана с Указ № 3384 от 9 октомври 1986 г. (ДВ, бр. 80 от 1986 г.);
7. член 13, т. 1 на Конвенцията за предотвратяване и наказание на престъпленията против лица, ползващи се с международна защита, в това число и дипломатическите агенти, приета от Общото събрание на Организацията на обединените нации на 14 декември 1973 г. (ДВ, бр. 48 от 1977 г.), ратифицирана с Указ № 1156 от 31 май 1974 г. (ДВ, бр. 46 от 1974 г.);
8. член 16, т. 1 на Международната конвенция за борба срещу вземането на заложници, приета от Общото събрание на Организацията на обединените нации на 17 декември 1979 г. (ДВ, бр. 41 от 1988 г.), ратифицирана с Указ № 3418 от 16 декември 1987 г. (ДВ, бр. 98 от 1987 г.);
9. раздел 24 и раздел 32 на Конвенцията за привилегиите и имунитетите на специализираните организации, приета от Общото събрание на Организацията на обединените нации на 21 ноември 1947 г. (необнародвана), присъединяването на Република България към която е одобрено с Указ № 388 от 3 май 1968 г. (ДВ, бр. 37 от 1968 г.).
