Не знам дали някога в България е провеждана анкета на тема „Коя според вас е най-ненужната/безсмислена държавна институция?”, но съм готов да се обзаложа, че "победител" в една такава класация ще бъде Народното събрание (НС). По дългогодишна традиция всички новини за НС са свързани с кюфтета, нови мерцедеси, гласуване с чужди карти, кратки заседания и дълги ваканции. По изключение може да има и нещо "по-пикантно" като съмнения за педофилия или пиянска изцепка в центъра на столицата. А огромното мнозинство народни представители чисто и просто остават анонимни. Простичък опит – пробвайте се да се сетите за имената на всички депутати, които знаете. Не мисля, че много от нас ще стигнат и до 20-30 имена. От 240.
Реално никой не възприема НС като част от "сериозната политика" в България. За повечето българи НС е просто мястото където се гласуват и одобряват решения, взети другаде. Това „другаде” дори получи официално наименование при предишното правителство - тогава всички важни решения се взимаха от „Съвета на тройната коалиция”. Събират се премиерът (Сергей Станишев), един обикновен депутат (Ахмед Доган) и един български гражданин без никакъв държавен пост (Симеон Сакскобургготски) и решават – за ЕС, за НАТО, за пенсиите. После едни анонимни депутати гласуват каквото са решили тези тримата. Сега тримата вече ги няма, няма и съвет, затова НС гласува каквото реши Той (Бойко Борисов).
Това обобщение надали изненадва някого. И това е проблем. Голям проблем. Защото днешна България в края на краищата е замислена и създадена като Парламентарна Република. Парламентът (трябва да) е най-висшият държавен орган в страната. Парламентът получава своята власт пряко от Суверена на Републиката – народа. Парламентът изразява волята на суверена. Правителството и премиерът се назначават от парламента, отговарят за дейността си пред парламента, могат да бъдат свалени с решение на парламента. Може да се твърди, че цялата държавна структура се основава на парламента. И в съшото време същият този парламент от доста години твърде много прилича на куклен театър с бюфет за участниците.
Няма как в една парламентарна република да има работеща държавна система без работещ парламент.
Защо обаче ситуацията е такава, каквато е? Защо парламентът се държи като подчинен на премиера и правителството, при условие, че трябва да е обратното? За да си отговорим на този въпрос предлагам да приложим един малко по-различен подход за анализ. Нека за момент да забравим, че става въпрос за народни представители. Нека да ги разгледаме като служители (на народа, който им плаща заплатите) и да се опитаме да изследваме тяхната мотивация за работа.
И така, какво мотивира депутатите да работят, или да не работят? Да приемат или отхвърлат даден закон? Макар че може да има и изключения, твърдо вярвам, че за по-голямата част от 240-те депутати в НС мотивацията е една – преизбиране. Както се казва в популярния виц: „Най-желаният късмет в депутатската новогодишна баница е... още един мандат баница!”
Дотук нищо лошо. Логиката на Конституцията е в същата посока: депутатите се избират, съответно преизбират от народа. Следователно ако искат да бъдат преизбрани, трябва да следват желанията на народа. На теория колкото по-стриктно депутатите се вслушват в исканията на народа, толкова по-сигурно е, че ще си спечелят желания мандат.
На практика обаче далеч не е така. Защо? Заради партиите. Оказва се, че (пре)избирането на всеки един депутат, независимо дали той е алкохолик-педофил или съвестен и честен човек, зависи в най-голяма степен не от волята на народа, а от подредбата на партийната листа. Всяка партия на всеки избори и във всеки избирателен район знае с голяма точност кои от местата в листата са избираеми и кои – не. Нещо повече – кои места са сигурни, кои – "на кантар" и кои – безнадеждни.
Да обобщим: Основната мотивация на народните представители да работят е желанието да бъдат преизбрани. Преизбирането им зависи основно от мястото в предизборната листа. Появява се логичният въпрос: Кой определя мястото на един депутат в предизборната листа? Отговор: Ръководството на неговата/нейната партия. Остава само да си припомним, че личният състав на ръководството на всяка управляваща партия и личният състав на Министерския съвет се припокриват почти на 100%... Става пределно ясно защо депутатите повече слушат МС, отколкото народа.
Става ясно също така защо много социолози и политолози определят България като премиерска, а не като парламентарна република. Българският премиер като лидер и на правителстовото, и на управляващата партия на практика може да контролира и изпълнителната, и законодателната власт в страната.
Важно е да се отбележи също така, че това „преяждане с власт” не е патент само на Бойко Борисов. Всеки български премиер рано или късно е изкушен да "поеме нещата в свои ръце" и да остави на народните избраници незавидната роля на кукли на конци. Проблемът е в системата, не в личностите.
Как може да се разреши този проблем? Краткият отговор е: Като се намали влиянието на партиите и партийните листи върху резултатите от изборите. Вариантите за това са много, по-долу ще се спра накратко на няколко от тях и на един – по-подробно.
Най-очевидното и лесно решение е да се замени пропорционалната избирателна система с мажоритарна. Това автоматично премахва партийните изборни листи. Освен това при мажоритарно избиране съществува възможността депутати да бъдат отзовавани по време на мандата си, което при пропорционалната избирателна система е юридически невъзможно. За съжаление обаче мажоритарната избирателна система си има твърде сериозни недостатъци. Пример: партия с 51% мнозинство във всички избирателни райони ще получи 100% мнозинство в парламента при чиста мажоритарна система. С други думи – мажоритарната система изкривява вота в полза на най-силния кандидат.
Има и много варианти за ‘хибриди’ между пропорционална и мажоритарна система – един такъв опит беше направен на последните парламентарни избори през 2009 г., когато бяха избрани 31 мажоритарни кандидати. Целта – да се подсили демокрацията и да се гласува за личности, а не за партии. Ефектът – нулев*. Опитайте се да се сетите за името поне на един мажоритарен избраник. Всички те се „изгубиха” сред пропорциално избраните си колеги, което автоматично изключва възможноста техните избиратели да следят и оценяват работата им.
Други теоретични варианти включват възможност за избирателите да пренареждат кандидатите в листата, или да имат право на няколко гласа при гласуване, които да могат да разпределят между различни кандидати. Общият проблем на тези схеми е, че са твърде сложни, както за изпълнение, така и за преброяване на гласовете. Ето защо най-вероятният ефект от такъв експеримент би бил по-ниско участие на избори.
Вариантът, който аз лично намирам за най-добър, е: Създаване на горна камара на НС, например отново с 31 депутати, избирани изцяло по мажоритарен принцип. В „долната камара” да останат 210 депутати. Работата на горната камара, както е и в повечето държави с двукамарен парламент, ще бъде да одобрява или да налага вето на взетите от долната камара решения. За да влезе в сила един закон, следва да бъде одобрен и от двете камари**. Мажоритарно избраните народни представители да могат да бъдат отзовавани преди края на мандата си, по желание на избирателите от избирателния район, който ги е излъчил (за отзоваване ще се нужни не по-малък брой гласове от тези, с които е избран съответният депутат). В този случай се провеждат нови избори в съответния избирателен район.
Предимството на подобно разделяне на народните представители в две отделни камари е в това, че по този начин работата/решенията на мажоритарно избраните депутати стават значими сами по себе си, а не са просто част от (партийното) цяло. От това следва, че всички заинтересовани граждани могат да следят действията на „своя” депутат (този, който е избран в техния избирателен район). В същото време, възможността за отзоваване автоматично „мотивира” депутатите в горната камара да следят настроенията и желанията на избирателите в своя район през целия мандат, а не само в последните месеци преди избори. Крайната цел е да се създаде група от политици, чиято основна мотивация са желанията на народа, а не прищевките на партийното им ръководство.
За тези от вас, които са имали търпението да четат чак дотук, нека да кажа, че вероятността подобна идея да се реализира е пренебрежимо малка. Не само защото за подобна промяна е нужно Велико народно събрание, което да внесе поправка в Конституцията, но и защото срещу такъв проект ще се обединят всички партии – леви, десни, средни. Това е нормално, тъй като основната му цел е именно намаляване на партийното влияние върху работата на парламента, а оттам - и на държавата. Никоя партия няма да „даде без бой” властта, с която е свикнала. Но въпреки всичко, за мен тази идея е единственото логично решение на омагьосания кръг, в който кънти израза (леко перифразиран), изречен от героя на Алеко Константинов Бай Ганьо: "Всички политици са маскари".
*За справка: https://www.segabg.com/article.php?id=620782
**Като цяло това е работата на повечето „горни камари” в страните с двукамарен парламент. Между другото, повечето парламенти по света са двукамарни.
