Разходите за изпращане на стока не трябва да се възлагат върху потребителя, който се отказва от договора, сключен от разстояние. В този случай единствено разходите за връщане могат да се оставят в тежест на потребителя.

Директивата относно защитата на потребителя по отношение на договорите от разстояние предвижда, че потребителят може да се откаже от договор, сключен от разстояние, в срок от най-малко седем работни дни, без да дължи неустойка и без да посочва причина.

Когато потребителят упражни правото си на отказ, доставчикът трябва да му възстанови заплатените суми. В случаите, в които потребителят упражни правото си на отказ, на него могат да бъдат възложени единствено преките разходи за връщането на стоките.

Дружество Heinrich Heine, което извършва продажби от разстояние, предвижда в своите общи условия за продажба, че потребителят поема фиксиран разход от 4,95 евро за изпращането. Тази сума остава в притежание на доставчика дори когато потребителят упражни правото си на отказ. Германско сдружение на потребители в Северна Вестфалия, предявява иск срещу Heinrich Heine за преустановяване на тази практика, тъй като счита, че в случай на отказ разходите за изпращане не трябва да се възлагат върху потребителя. Според Федерален върховен съд, Германия, който трябва да разреши този спор като последна инстанция, германското законодателство не дава изрично право на купувача да му бъдат възстановявани разходи за изпращане на поръчаната стока.

Тъй като обаче има съмнения дали фактурирането на потребителя на разходите за изпращане на стоките дори в случаите, в които последният е упражнил правото си на отказ, е съвместимо с Директивата, тази юрисдикция моли Съда да тълкува Директивата.

С постановеното днес решение Съдът констатира, че Директивата не допуска национална правна уредба, която позволява на доставчика по договор, сключен от разстояние, да възлага разходите за изпращане на стоките върху потребителя, когато последният упражни правото си на отказ.

Разпоредбите на Директивата, свързани с правните последици от отказа, очевидно имат за цел потребителят да не бъде разубеден да упражни правото си на отказ. Следователно би било в противоречие с тази цел посочените разпоредби да се тълкуват в смисъл, че разрешават на държавите членки в случай на отказ да допускат възможността разходите за изпращане да се оставят в тежест на потребителя.

Също така възлагането върху потребителя, освен на преките разходи за връщане на стоката, и на разходите за изпращане, би могло да постави под въпрос равномерното разпределение на рисковете между страните по договорите, сключени от разстояние, налагайки на потребителя да понесе всички разходи във връзка с транспорта на стоките.