Върховният административен съд в състав: председател: Светла Петкова, и членове: Цветанка Табанджова, Светлана Йонкова, Милка Панчева, Здравка Шуменска, при участието на секретар-протоколиста Нина Спасова, разгледа административно дело № 7738 по описа на Върховния административен съд - петчленен състав, за 2003 г., докладвано от съдията Цветанка Табанджова.

Производството е по чл.23 във връзка с чл.5, т. 1 ЗВАС. Образувано е по жалба на Съюза за подпомагане на малките и средните предприятия със седалище Варна, ул. Дръзки 13, против § 1 на Постановление № 154 от 15 юли 2003 г. за изменение и допълнение на нормативни актове на Министерския съвет (ДВ, бр. 66 от 2003 г.), с който се правят изменения и допълнения в Тарифа № 1 към Закона за държавните такси (ЗДТ) за таксите, събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и от Министерството на правосъдието, одобрена с Постановление № 167 на Министерския съвет от 1992 г. (ДВ, бр. 71 от 1992 г.). Поддържа се, че постановлението е издадено при липса на материална компетентност, съществени нарушения на административнопроизводствените правила и противоречие с материалноправни разпоредби. Изложени са доводи, че Министерският съвет е определил таксите, без да се съобрази с доходите и имуществото на гражданите. С постановлението е уредена материя, която съгласно чл.60, ал. 1 от Конституцията на Република България се урежда само със закон. Министерският съвет е наложил прости такси, които не са в съответствие с материално-техническите и административните разходи по предоставяне на услугата така, както изисква чл.2, ал. 2 ЗДТ. Съгласно официалните данни на Националния статистически институт реалното увеличение на доходите за периода 1998 - 2002 г. е под 30 %, а увеличението на таксите е в пъти, с което по същество се нарушават правата и се засягат законните интереси на гражданите и юридическите лица на съдебна защита, признати и гарантирани от чл.6, 56 и чл.120, ал. 2 от Конституцията на Република България. Като е разделил делата на граждански и търговски, Министерският съвет е решил въпроси извън правомощията си, а въвеждайки долни граници на простите такси е нарушил закона. Точка 2 от тарифата, с която е определен размер на таксите за неоценяемите искове, противоречи на чл.55, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Ответникът - Министерският съвет на Република България, чрез процесуалния си представител оспорва жалбата и моли съда да я остави без уважение като неоснователна. Мотивите за приемането на обжалваното постановление са изложени в доклада до Министерския съвет от Министерството на правосъдието. Тази тарифа е приета с ПМС от 1992 г. и досега е изменяна 16 пъти. В правомощията на Министерския съвет е да извърши и последното изменение в тарифата. Законът за държавните такси определя в кои случаи се събират държавни такси от органите на съдебната власт и с това е изпълнено изискването на чл.60 от Конституцията. Министерският съвет има право само да одобрява тарифите и размера на таксите.

Заинтересованата страна - Министерството на правосъдието, чрез процесуалния си представител изразява становище за неоснователност на жалбата. Поддържа, че тарифата е издадена от компетентен орган, в необходимата форма, като са спазени процесуалните и материалноправните разпоредби за издаването є и е съобразена с целта на закона. Възражението на жалбоподателя за конкретния размер на таксите е по целесъобразност и не може да се разглежда в това производство, което е за законосъобразността на акта.

Върховният административен съд - петчленен състав, след като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, приема следното:

По допустимостта на жалбата

От установения в чл.4, ал. 1 на Конституцията на Република България основополагащ принцип за законност произтича изискването всички нормативни актове, изграждащи правната система на държавата, да са конституционосъобразни и законосъобразни. Гаранция за спазването на този принцип е регламентираната с чл.120, ал. 2 КРБ правна възможност гражданите и юридическите лица да обжалват пред съдилищата всички административни актове - нормативни, общи и индивидуални, които ги засягат, освен изрично посочените със закон. Предмет на съдебния контрол за законосъобразност е подзаконов нормативен акт с неограничен кръг адресати, поради което правен интерес от обжалването му имат всички физически и юридически лица, които считат, че актът противоречи на норми от по-висок ранг, без да е необходимо да доказват наличието на пряк и личен интерес от конкретно засегнати материални права. Подаването на жалба срещу нормативен акт съгласно чл.13, ал. 1 ЗВАС не е ограничено със срок, с оглед на което жалбата е допустима.

По основателността на жалбата

С разпоредбата на чл.1, ал. 1 ЗДТ от 1951 г. на Министерския съвет е делегирано правомощие да одобрява тарифи, с които да определя размера на държавните такси, събирани от органите на съдебната власт и други държавни органи и бюджетни организации. Тази делегация е запазена и при последвалите по време на действащата Конституция две изменения на закона от 1991 и 1996 г. С Решение № 10 от 26.VI.2003 г., постановено по к.д. № 12/2003 г., Конституционният съд прие, че установените със закон държавни такси, които гражданите и организациите следва да заплащат срещу извършена услуга, са частни държавни вземания, поради което делегираното правомощие на Министерския съвет да определя техния размер не противоречи на чл.60, ал. 1 от Конституцията на Република България. Това решение е задължително за правоприлагащите органи по силата на чл.14, ал. 6 от Закона за Конституционния съд. Следователно Министерският съвет е издал обжалвания подзаконов нормативен акт въз основа на законова делегация и в рамките на предоставената му компетентност, поради което възражението за нищожност на акта е неоснователно.

От заявените с жалбата основания за незаконосъобразност на § 1 от ПМС № 154 от 2003 г. Върховният административен съд - петчленен състав, намира за основателни следните:

Относно твърдението за нарушаване на конституционния принцип за съобразяване на таксите с доходите и имуществото на гражданите

По силата на чл.60, ал. 1 от Конституцията "гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество". С § 1 на ПМС № 154 от 2003 г. Министерският съвет е увеличил размера на таксите по Тарифа № 1 към ЗДТ, събирани от съдилищата за услугите по т. 1 до т. 24 вкл. и таксите, събирани от Министерството на правосъдието за услугите по т. 55 до т. 62ж вкл., без да се съобрази с този конституционен принцип. При съпоставката на размера на държавните такси до и след изменението им с ПМС № 154 от 2003 г. се установява, че увеличението им за различните услуги е от 2 до 30 пъти. То не съответства на социално-икономическите условия, на равнището на доходите и на инфлационните процеси в страната. Становища в този смисъл са изразили и министърът на финансите, министърът на транспорта и директорът на Дирекция "Икономическа политика" на Министерския съвет при съгласуване на проекта за постановление. Това обстоятелство се установява и от представената по делото официална статистическа информация на Националния статистически институт, от която е видно, че за периода 1998 - 2002 г. увеличението на общия доход средно на лице в левове е в размер 72,14 %, а инфлацията е 50,8 %, т.е. реалното увеличение на доходите за периода е под 30 %. Следователно, независимо от увеличението на доходите на гражданите в резултат на предприетите от правителството действия в тази насока, направеното рязко увеличение на таксите не съответства на доходите на гражданите и е в пряко противоречие с изискването на чл.60, ал. 1 от Конституцията.

Относно твърдението за нарушение на принципа за съответствие на държавните такси с направените разходи

При определяне размерите на таксите за съдебна защита Министерският съвет е нарушил и законоустановения принцип за съответствието им с направените разходи за осъществяването на дейността. Съгласно чл.2 ЗДТ държавните такси са прости и пропорционални, като простите такси се определят въз основа на необходимите материално-технически и административни разходи по предоставяне на услугата, а пропорционалните такси - върху цената на документа или услугата. Ето защо таксата като парично задължение към държавата, дължима в лицето на компетентен държавен орган при извършването на определена дейност от страна на този орган, следва да бъде разходоориентирана и икономически обоснована. Определените с обжалваното постановление държавни такси не са обосновани нито с реалното увеличение на себестойността на предоставяните услуги, нито с реалното увеличение на доходите на гражданите.

Относно твърдението за ограничаване достъпа до съдебна защита

Безспорен факт е, че цената на дадена услуга определя нейната достъпност. Когато едно лице, за да защити правата си по съдебен ред, следва да заплати в полза на държавата парична сума, надвишаваща значително средномесечния му доход, то това реално ще ограничи конституционно гарантираното му право по чл.56 и чл.120, ал. 2 от Конституцията за достъп до правосъдие. Ограничаването на достъпа на гражданите и юридическите лица до съдебна защита фактически ограничава и контрола за законност върху актовете и действията на административните органи, който съдебната власт съгласно чл.120, ал. 1 от Конституцията е длъжна да осъществява, след като бъде сезирана. Основната функция на правораздаването да защити гражданите и юридическите лица при нарушаване на правата им може да бъде реализирана единствено чрез гарантиране на действителен достъп до правосъдие. Елемент от тази гаранция е и финансовата достъпност на съдебните услуги, защото заплащането на държавни такси е част от нормативно установения ред за упражняване на правото на съдебна защита. Следователно съдебните такси не следва да са пречка за реализиране на конституционното право на съдебна защита поради липса на финансови възможности. Освен с посочените конституционни разпоредби правото на достъп до съд е гарантирано и с чл.6, ал. 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, ратифицирана със закон, приет от НС на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр. 66 от 1992 г., обн., ДВ, бр. 80 от 1992 г., в сила за България от 7 септември 1992 г. Съдържанието на това право многократно е тълкувано от Европейския съд за правата на човека, който приема, че то следва да може да бъде упражнено без съответната държава да поставя каквито и да било правни и практически пречки, освен ако е налице законна цел за това. Не може да се приеме като законна цел икономически необоснованото съображение за увеличение на стандарта на живот и доходите на населението. Необосновано високите и несъобразени с доходите на населението държавни такси, определени с § 1 на ПМС № 154 от 2003 г., са практическа пречка за упражняване на правото на достъп до съд на значителна част от гражданите и юридическите лица.

По изложените съображения се налага изводът, че постановлението в обжалваната част е издадено в нарушение на посочените материалноправни разпоредби и целта на закона. Това налага отмяната на § 1 на ПМС № 154 от 2003 г. на основание чл.12, т. 4 и 5 ЗВАС като незаконосъобразен.

На жалбоподателя не следва да се присъждат разноски по делото, тъй като искането е направено след обявяване на делото за решаване.

Водим от горното и на основание чл.27, ал. 1 ЗВАС, Върховният административен съд - петчленен състав,

РЕШИ:

Отменя като незаконосъобразни разпоредбите на § 1 на ПМС № 154 от 15 юли 2003 г. за изменение и допълнение на нормативни актове на Министерския съвет (ДВ, бр. 66 от 2003 г.), с който се правят изменения и допълнения в Тарифа № 1 към Закона за държавните такси за таксите, събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и от Министерството на правосъдието, одобрена с Постановление № 167 на Министерския съвет от 1992 г. (ДВ, бр. 71 от 1992 г.).

Решението не подлежи на обжалване и влиза в сила от деня на обнародването му в "Държавен вестник".

И. д. председател: Светла Петкова