Върховният административен съд в състав: председател: Светла Петкова, и членове: Лилян Цачев, Веселина Тенева, Елена Златинова, Светлозара Анчева, при участието на секретар-протоколиста Магдалена Михайлова разгледа адм. д. № 1286 по описа на Върховния административен съд - петчленен състав, за 2004 г., докладвано от съдията Светлозара Анчева.

Производството е по реда на чл.5, т. 1 във връзка с чл.23 ЗВАС.

Образувано е по жалба на Ивайло Пенчев Иванов от Мездра - председател на Регионалния синдикален съвет - София, на Синдиката на железничарите в България към КНСБ, срещу Наредба № 50 от 2001 г. за работното време на ръководния и изпълнителския персонал, зает с осигуряване на превозите на пътници и товари в железопътния транспорт, издадена от министъра на транспорта и съобщенията (обн., ДВ, бр. 4 от 2002 г., в сила от 1.I.2002 г.). Жалбоподателят иска от съда да бъдат отменени като незаконосъобразни отделни разпоредби от наредбата, а именно: чл.9, ал. 2, т. 1, 2 и т. 4, изречение първо, чл.13, ал. 1, изречение второ, чл.14 и чл.17, ал. 6. В жалбата са изложени доводи, обосноваващи искането за отмяна на посочените разпоредби от наредбата. По отношение на чл.9, ал. 2, т. 1 от наредбата се твърди, че противоречи на Наредба № 2 от 1994 г., издадена на основание чл.139, ал. 5 от Кодекса на труда (КТ) от министъра на труда и социалните грижи, за реда за установяване задължение за дежурство или за разположение на работодателя. За чл.9, ал. 2, т. 2 от наредбата в жалбата се излагат доводи, че сравнението с чл.3, ал. 1, т. 3 и 5 показва еднаквост на действията, извършването на които може да бъде квалифицирано както като работа в рамките на работното време, така и като дежурство, а разликата в правната квалификация води до разлика в остойностяването на положения труд, докато преценката как да се отчита този труд се оставя на субективизма на работодателя. Според жалбоподателя и двете действия по чл.9, ал. 2, т. 1 и 4 от наредбата трябва да се квалифицират като престой, а не като дежурство, тъй като в Наредба № 2 от 1994 г. е предвидено, че времето за дежурство се определя с месечен график, утвърден от работодателя, а не е възможно да се предвиди при съставяне на графика кога ще има "очакване пристигането на закъснял влак" или кога ще бъде отложено или отменено заминаването на влака или возилото. За чл.13, ал. 1, изречение второ от наредбата в жалбата са изложени твърдения, че е в противоречие с чл.142, ал. 4 КТ и работната смяна би станала с продължителност по-голяма от 12 часа. С разпоредбата на чл.14, ал. 1 и 2 от наредбата според жалбоподателя се увеличава максималната продължителност на работното време на 14 часа и отново се твърди, че тази разпоредба е в пряко нарушение на чл.142, ал. 4 КТ, който установява максимална продължителност на работната смяна при сумирано изчисляване на работното време до 12 часа. За чл.17, ал. 6 от наредбата твърденията на жалбоподателя са, че противоречи на изискванията на чл.152 и чл.153, ал. 2 КТ за междудневната и седмичната почивка на работниците или служителите.

Ответникът по жалбата - министърът на транспорта и съобщенията, редовно призован, не е изпратил свой представител и не е взел становище.

Върховният административен съд - 5-членен състав, установи следното:

По допустимостта на жалбата:

Нормативните актове регулират широк кръг обществени отношения и нямат конкретни адресати, а неопределен кръг правни субекти, поради което всички физически и юридически лица могат да упражнят правото си на жалба срещу нормативен акт. В този смисъл е и разпоредбата на чл.120, ал. 2 от Конституцията на Република България. С тази разпоредба в българското законодателство в областта на административното право е възприета т.нар. обща клауза за обжалване на всички административни актове, като в това общо понятие се включват нормативни, общи и индивидуални актове, а изключенията от това обжалване са изрично посочените в закон. Съобразно правните норми на чл.125, ал. 2 от Конституцията на Република България и чл.5, т. 1 от Закона за Върховния административен съд (ЗВАС) по спорове за законност на актовете на министри компетентен да се произнесе е Върховният административен съд. Характерното за тези жалби е, че не са ограничени със срок съгласно чл.13, ал. 1 ЗВАС. Предвид изложените съображения жалбата се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество от настоящия петчленен състав на Върховния административен съд.

Разгледана по същество, жалбата е частично основателна.

Наредба № 50 от 2001 г. на министъра на транспорта и съобщенията е издадена на основание чл.29, ал. 2 и чл.115 от Закона за железопътния транспорт, поради което е налице изрична законова делегация за нейното издаване.

В разпоредбата на чл.1 от Наредбата за работното време на ръководния и изпълнителския персонал, зает с осигуряване на превозите на пътници и товари в железопътния транспорт, е посочено, че с нея се уреждат специфичните въпроси за работното време и почивките на работещите в железопътния транспорт, които не са уредени в Кодекса на труда и в подзаконовите нормативни актове по неговото прилагане. В същата разпоредба е уточнено, че издаването на наредбата се налага от спецификата в дейността на железопътния транспорт.

По чл.9, ал. 2, т. 1, т. 2 и т. 4, изречение първо от наредбата:
С разпоредбата на чл.9, ал. 1 от наредбата се въвежда задължение за някои работници и служители, отчитайки особения характер на работата им, да дежурят или да бъдат на разположение на работодателя през определено време на денонощието. Изрично е направена уговорката, че в тези случаи ще се спазват изискванията на чл.139, ал. 5 КТ и Наредба № 2 от 1994 г. В същото време в ал. 2 на същата правна норма е уточнено кои са случаите, които могат да се квалифицират като дежурство, като в т. 1 това е "времето в очакване пристигането на закъснял влак", в т. 2 е "времето, употребено за отиване без служба от местослуженето до поемането на влака или возилото в пункта, където се намира, както и времето за връщане без служба след освобождаването от пункта, където е оставен влакът или возилото, до местослуженето, като пътуването се извършва с първия подходящ влак, с моторно превозно средство, определено за превоз на работниците и служителите, или с обществен транспорт", и т. 4, изречение първо "времето по чл.17, ал. 5".

В чл.9, ал. 2, т. 2 от наредбата се регламентира дежурството и е уточнено кои по-специфични случаи се считат за дежурство. Според жалбоподателя, сравнявайки действията по чл.3, ал. 1, т. 3 и 5 и чл.9, ал. 2, т. 2, в първия случай се приема като работа в рамките на работното време, а във втория - като дежурство. В чл.3 от наредбата е уточнено понятието работно време предвид особения характер на работата в железопътния транспорт. По принцип работното време е времето, през което съответният работник или служител изпълнява възложените му от работодателя трудови функции. В системата на железопътния транспорт обаче поради спецификата на труда за работно време се считат и действията, изброени в чл.3, ал. 1, т. 1 – 8, т.е. те се приравняват на работно време, без реално да се извършват някакви трудови функции. Дежурство се установява при по-особени категории труд и в общото трудово законодателство това понятие е регламентирано в чл.139, ал. 5 КТ, както и в Наредба № 2 от 1994 г. за реда за установяване задължение за дежурство или за разположение на работодателя. В системата на железопътния транспорт, отчитайки спецификата на работата, се налага осъществяване на дежурства, които, разбира се, се приравняват на работно време и по отношение на тях се дължи заплащане. Предвид особения характер на съответната работа дежурството може да се извършва както в рамките на установеното работно време, така и извън него и тази възможност е уредена в чл.10 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските. Следователно не е налице противоречие на цитираната правна норма с разпоредби от КТ или Наредба № 2 от 1994 г., защото и те установяват, че дежурството означава работно време, но при по-специфична организация на работа. Според жалбоподателя чл.9, ал. 2, т. 2 от наредбата противоречи на чл.9, ал. 1 от Закона за нормативните актове (ЗНА). Не е налице отклонение от чл.9, ал. 1 ЗНА, тъй като цитираната от наредбата разпоредба, чиято отмяна се иска, е правилно формулирана, ясна и точна. Изискването за краткост на правните норми не е самоцелно и следва при нейната преценка да се отчита спецификата на обществените отношения, които урежда. Затова жалбата в частта, в която се иска отмяна на чл.9, ал. 2, т. 2 от наредбата, е неоснователна и следва да се отхвърли.

По чл.9, ал. 2, т. 1 и т. 4, изречение първо:
В разпоредбата на чл.9, ал. 2, т. 1 и 4 от наредбата на дежурство се приравняват времето в очакване пристигането на закъснял влак (т. 1) и времето по чл.17, ал. 5 (т. 4). Оплакванията на жалбоподателя се свеждат до това, че не може да се предвиди закъсняването или отлагането на заминаването на влак, поради което не е възможно работодателят да изготвя месечен график на дежурствата. Задължението за месечен график произтича от разпоредбата на чл.4 от Наредба № 2 от 1994 г. за реда за установяване задължение за дежурство и за разположение на работодателя. Не може да бъде основание за отмяна на разпоредбата възможността или невъзможността на работодателя да изготвя графиците за дежурства. Начинът на организация на работата в едно предприятие се определя със съответния правилник за вътрешния трудов ред, поради което не може да се приеме, че в тази част посочената разпоредба е незаконосъобразна.

Другото оплакване е свързано с твърдението на жалбоподателя, че дежурството по тази наредба трябва да се приравнява на престой и да се заплаща като такъв. Престоят като понятие в трудовото законодателство означава особена производствена необходимост и се характеризира с определени отклонения от нормалния ритъм на работа в предприятието, които може да са по различни причини - липса на ресурси, на суровини, на финансови средства и др., и не дават възможност работниците и служителите да изпълняват своите трудови задължения. Няма законова възможност дежурството да се приравнява на престой и оттам и начинът на заплащането им, тъй като те представляват различни категории и понятия в трудовото право. Дежурството съгласно КТ винаги се заплаща като извънреден труд, поради което не е налице нарушение на правата на работниците и служителите, тъй като престираният от тях труд се заплаща от работодателя. Разликата в остойностяване на обикновеното работно време и дежурството не е основание да се приеме, че цитираният текст от наредбата е незаконосъобразен като противоречащ на по-висок по степен нормативен акт или на равен по степен такъв, уреждащ същата материя. В началото на изложението изрично се отбеляза, че в Наредба № 50 от 2001 г. са уредени онези случаи на определяне на работното време в железопътния транспорт, които отчитат спецификата на работа в този отрасъл от икономиката на страната. Затова в нея са уредени специфичните случаи, които налагат да бъдат регламентирани в отделен подзаконов акт, какъвто представлява Наредба № 50 от 2001 г. Поради това и в тази част жалбата е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.

По чл.13, ал. 1, изречение второ:
Тази правна норма предвижда, че времето на работната смяна е времето на реално изпълнение на функционалните задължения и не включва работното време по смисъла на чл.3, ал. 1, т. 1 и 2 и според жалбоподателя противоречи на чл.142, ал. 4 КТ, тъй като се увеличава продължителността на една работна смяна повече от 12 часа. Наистина в разпоредбата на чл.142, ал. 4 КТ е уредено, че максималната продължителност на една работна смяна може да бъде до 12 часа. Изключвайки като работно време приравненото по чл.3, ал. 1, т. 1 и 2 в разпоредбата на чл.13, ал. 1, изречение второ от наредбата, органът, който я е издал, е нарушил разпоредба от нормативен акт от по-висока степен, какъвто е КТ, като по този начин е допуснал увеличение на максималната продължителност на работната смяна повече от 12 часа. В този смисъл разпоредбата на чл.13, ал. 1, изречение второ е незаконосъобразна и противоречи на чл.142, ал. 4 КТ и следва като такава да бъде отменена на основание чл.12, т. 4 ЗВАС, предвид нарушението на установената максимална продължителност на работното време на една работна смяна в КТ.

По чл.14, ал. 1 и ал. 2 от наредбата:
С тази правна норма е прието, че може да се удължава максималната продължителност на работната смяна с до два часа с телефонограма, изпратена от работодателя. Изрично е посочено, че това е едно изключение само в случаи, свързани със сигурността на графика на движението, или такива, които биха довели до утежняване на експлоатационната обстановка. Следователно при нормално развитие на работния процес максималната продължителност на една работна смяна е 12 часа. В изключителни случаи обаче, посочени по-горе, е възможно тази продължителност да бъде увеличена до два часа. Изпращането на телефонограма от работодателя за увеличение на работната смяна само по себе си показва, че се касае не до нормалната работна обстановка, а до извънредна ситуация. В тези случаи удължената продължителност на работната смяна се заплаща, поради което правата на работниците и служителите не се накърняват. В чл.136а КТ изрично е уредена възможност работодателят да удължава работното време по производствени причини. Такива производствени причини представляват и посочените в чл.14, ал. 1 и 2 от наредбата и са изключение от приетото работно време в железопътния транспорт, поради което и в тази част жалбата е неоснователна. Възражението в жалбата, че по този начин се полага извънреден труд под формата на удължаване на работното време, е неоснователно, след като в чл.136а КТ се позволява удължаване на работното време при определени условия, свързани с производствена необходимост, а по какъв начин то ще бъде организирано е по преценка на работодателя.

Предвид изложеното съдът счита, че в тази част жалбата е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.

По чл.17, ал. 6 от наредбата:
С тази правна норма се предвижда, че в случаите, когато работниците са освободени от дежурство по смисъла на чл.17, ал. 5, на същите може да се възлага работа не по-рано от 4 часа. Според жалбоподателя с разпоредбата на чл.17, ал. 6 от наредбата се нарушават междудневната и междуседмичната почивка по чл.152 и чл.153, ал. 2 КТ, които не могат да бъдат по-малки от 12 часа и съответно от 48 часа. Наистина възлагането на работа след 4 часа от края на дежурството е в разрез с възприетия принцип на КТ за задължителност на междудневната и междуседмичната почивка, тъй като тяхното предназначение е свързано с възстановяване на работника и подготовката му за работа след това. С обжалваната разпоредба се нарушава субективното право на работниците и служителите на почивка, което право е законоустановено, и затова е налице отменителното основание на чл.12, т. 4 ЗВАС. Поради тези съображения съдът счита, че чл.17, ал. 6 следва да бъде отменен като незаконосъобразен и противоречащ на нормативен акт от по-висока степен.

С оглед изложеното Върховният административен съд - 5-членен състав, счита, че на основание чл.12, т. 4 ЗВАС следва да бъдат отменени като незаконосъобразни чл.13, ал. 1, изречение второ и чл.17, ал. 6 от Наредба № 50 от 2001 г., издадена от министъра на транспорта и съобщенията. В останалата част жалбата на Ивайло Пенчев Иванов от Мездра в качеството му на председател на Регионалния синдикален съвет - София, на Синдиката на железничарите в България към КНСБ е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.

Водим от гореизложеното и на основание чл.23 ЗВАС Върховният административен съд - 5-членен състав,

РЕШИ:

Отменя като незаконосъобразни разпоредбите на чл.13, ал. 1, изречение второ и чл.17, ал. 6 от Наредба № 50 от 2001 г. за работното време на ръководния и изпълнителския персонал, зает с осигуряване на превозите на пътници и товари в железопътния транспорт, издадена от министъра на транспорта и съобщенията, обн. в "Държавен вестник", бр. 4 от 11.I.2002 г., в сила от 1.I.2002 г.

Отхвърля жалбата на Ивайло Пенчев Иванов - ЕГН 5907191908, от Мездра в качеството му на председател на Регионален синдикален съвет на Синдиката на железничарите в България в останалата й част като неоснователна.

Решението не подлежи на обжалване, а в отменената част влиза в сила от обнародването му в "Държавен вестник".

Председател: К. Пенчев