Фискалните ограничения са причина за всички злини в Европа. Ако можехме да разхлабим колана донякъде, всеки щеше да бъде по-добре. Този рефрен се повтаря от президентите на Франция Франсоа Оланд и на САЩ Барак Обама, от бюрократите в Международния валутен фонд (МВФ) и в Брюксел (визира Европейския съюз, б.р.), както и от стачкуващите работници в цяла Европа. Повечето обществени пари, посочват те, означават по-добро развитие и перспективи за работа. Фактите обаче показват точно обратното, пише Симеон Дянков в днешното издание на "Уолстрийт джърнъл".

Няколко от икономиките в Европейския съюз, които имаха най-голям ръст през последните три години - Германия, Латвия, Литва, Полша и Швеция, приеха строгите икономии сериозно. Прогнозата на Европейската комисия за зимата на 2013 г. показва сходна тенденция. Петте най-бързо развиващите се икономики в Европа се очаква да бъдат България, Естония, Латвия, Литва и Румъния, всички със стабилни фискални показатели.

През 2009 г. бюджетният дефицит на България е 4,4% от БВП, което е над Маастрихтската граница от 3%. След намаляване на държавните разходи и пенсионната реформа, която увеличи задължителната възраст за пенсиониране с две години, бюджетният дефицит намаля до по-малко от 1% през миналата година. Но икономиката на България е записала 12 поредни тримесечия на положителен растеж, една от само четирите такива икономики в Европа.

Най-общо казано строгите икономии означават правителствата да харчат толкова, колкото печелят. Хората са съгласни с този принцип, когато се прилага по отношение на бюджета на домакинствата. Скорошно проучване в България установи, че само 17% от анкетираните искат семейството им да живее от кредити по време на криза. И все пак, когато зададем същия въпрос за народа, 58% искат по незатегнат или по-свободен бюджет. Някой друг трябва да плати сметките на правителството.

Много анализатори смятат, че правителството на премиера Бойко Борисов, в което бях вицепремиер и министър на финансите, падна миналия месец заради своята строгост в икономиите. Но истинската причина бе неспособността ни да реформираме сектори като енергетиката и здравеопазването и да въведем строгите икономии и върху тях.

Стачките, които доведоха до оставката на правителството, започнаха през февруари поради по-високите цени на електроенергията. Те бяха наложени от все по-нарастващата неефективност на енергийния сектор. Скъпите производители на електроенергия, които непрекъснато се присъединяват към енергийната мрежа, принудиха държавната енергийна компания (Националната електрическа компания) да покрие възникналите загуби. Изборът беше между увеличението на цените, които да спасят компанията от фалит, и дълго отлаганата реформа. Регулаторът избра първото (визира Държавната комисия по енергийно и водно регулиране, б.р.).

Здравеопазването е друг нереформиран сектор. Правителствата се огъват под натиска на фармацевтичните компании, медицинските сдружения и синдикатите за увеличаването на публичните разходи за здравеопазване. Но възприемането на качеството на обслужване се е влошило - изумителните 93% от българите посочват, че здравните услуги са недостатъчни. Всеки опит за реформа по време на управлението ни беше посрещнат от призиви за уволнението на министъра на здравеопазването. Четирима министри идваха и си отиваха, а мисията остана неизпълнена.