Подобно на примерно семейство, днес (17 ноември 2009 г.) българската държава прие бюджета си за 2010 година. На първо четене и без възражения.

Вероятно на всички мислещи българи им е писнало от политика и от държавата ни от поне десет години насам. И все пак ще си позволя да занимая читателите на Econ.bg с моите лични впечатления от приемането на Бюджет 2010.

Аз не съм експерт и не претендирам да знам отговора на въпроси като защо в България всички сме най-умните и разбираме от политика, но сме най-зле в ЕС, получаваме най-ниските заплати и често плащаме най-високите цени за определени стоки и услуги. Не знам и как трябва да наваксаме огромната задлъжнялост на всякакви нива, чиито истински размери, ако се осъзнаваха от обикновения гражданин на тази държава, то той щеше или да си тегли куршума, или да го тегли на тези, които се определят като "политици". Знам обаче едно – днес пародията в парламента ни стигна нови висоти.

Години и години наред по повод всякакви събития от живота около нас съм си казвал, че не може да стане по-зле. Но може и още как. След месеци на напрежение между управляващи и опозиция, след месеци на нападки и стълкновения кой е виновен, защо е виновен, защо Бойко Борисов нищо не разбира, колко са откраднали Сергей Станишев и приближените му, се оказа, че действително всички в тази държава печелят. Всички политици имам предвид – и управляващи, и опозиция. Както казва г-н Станишев след избори напоследък или г-н Стоилов след мач на националния отбор по футбол – ами доволни сме, има напредък, нещата вървят в правилна посока, цъфтим, връзваме, плодим се. Явно е така – все пак БСП като опозиция не каза и думичка против бюджета там, където уж трябва да се говори – на парламентарната трибуна. Нито една дума, дами и господа – никой не каза нищо. Нищо в пленарна зала, но лавина по медиите – БСП не говорили, защото първо трябвало ГЕРБ да говорят, но те пък не искали и изненадали партията столетница. Точно както става и в обикновеното българско семейство – тате казва бюджета, мама се съгласява с тате, защото къде ли ще ходи, ако каже нещо, синът вдига рамене и мълчи, защото къде ли ще иде, ако тате не дава джобни, а дъщерята се усмихва кисело, но знае, че с някоя и друга сълзица ще изкара за дрешки, кафета и цигари. А след като тате отиде да си прочете вестника в хола, семейството вкупом почва да се оплаква как дъртакът хич не разбира какво е положението и изобщо как я мисли тая? После всеки се спасява поединично, но накрая търси тате за помощ.

В неделя един от колегите в bTV обясняваше как хората, които не гласуват на избори, нямат моралното право след това да критикуват управляващите ни. Не преглътнах мнението си за колегата пред телевизора (редакторът ми забрани да го напиша тук – извинявам се, че с него се оправдавам [усмивка]), но сега това изказване ми идва точно на място – щом гражданите, които не гласуват, нямат право да критикуват, политиците, които не възразяват в пленарна зала, нямат право да го правят както по медиите, така и изобщо. С други думи и на разбираем депутатски език – сега ще си траете, червени мижитурки.