По данни на "Ройтерс" средните цени на силициевите модули, предлагани от десетте най-големи производителя в света, са спаднали с повече от 80% до 0.7 - 0.8 долара на ват между 2008 до 2012 г., като спадът е особено остър от 2011 до 2012 г.

По това време ДКЕВР нямаше законовата гъвкавост да адаптира тарифите към пазарната динамика. Куриозът е, че се е случвало „на конференция в един от панелите представител на регулаторната комисия да обяснява нуждата от 20-годишна фиксирана цена за фотоволтаичното електричество, а в следващия панел китайски производител на панели да казва, че при тези тарифи инвестицията се възвръща за 7 години“ (интервю с енергиен анализатор, 17 май 2013 г.).

Широко разпространено е мнението, че във ВЕИ сектора съществува политически патронаж и много енергийни проекти са свързани с депутати (интервюта с експерти и представители на  сектора, 27 и 29 април, 17 май 2013 г.). Възможно е политиците да са поддържали изкупните тарифи високи, а оттук и бремето върху потребителите, докато прокарат проектите си. Липсата на адекватна връзка между НПДЕВИ и ЗЕВИ доведе дотам, че не беше възможно да се установи има ли контрол върху договорите за присъединяване (интервю с представител на ВЕИ асоциация, 29 април 2013 г.).

Всичко това означава постигане на целите при разходи, които не са оптимални. Целите могат да бъдат постиганите и чрез подобряване на енергийната ефективност и намаляване на общото енергийно потребление, което ще увеличи дела на зелената енергия и без нови проекти.

3. Изследване на политическия  успех/ провал

Въпреки че повечето природозащитни организации са мълчаливи по темата и изглеждат доволни от напредъка  към целите до 2020 г., българската  ВЕИ политика предизвика остри реакции  сред битовите потребители (гласоподаватели) и част от бизнеса. Популярността на правителството пострада значително, а общественото недоволство заради по-високите цени на електроенергията се превърна в една от причините за уличните протести в София от началото на годината и последвалата оставка на кабинета „Борисов“.

Основният проблем в това измерение е липсата на прозрачност, която е своеобразна покана за отрицателно  отношение към сектора и намалява шансовете за успех. Сред недостатъците  на българската ВЕИ политика са и  липсата на пълни и публични данни за разгръщането на ВЕИ мощностите, броя на очакваните проекти, заявките за разрешителни и лошата комуникация между отделните институции (интервюта с експерти и представители на сектора, 27 и 29 април 2013 г.). Друг проблем е несигурността, произтичаща от честите промени на регулаторна рамка.

Вероятно  ако държавата беше подпомогнала активно подобряването на енергийната  ефективност в жилищата, потребителите  щяха да са по-малко зависими от цената на енергията, т.е. тя ще да е по-малко  значима за популярността на правителството.

Един горчив непровал

Като  страна, бележеща свръхпостижение на междинните цели за зелена енергия, България може да служи за пример на по-развитите  страни в ЕС. Но „един 'излишък' от успехи може да произведе провал“, както се изразяват Марш и Макконъл. Процедурните трикове при приемането на нови правила, проблематичната ефективност на разходите, недостатъчната координация с мерките за енергийна ефективност, липсата на прозрачност, объркването сред инвеститорите и намалялата обществена подкрепа за политиката накланят крайната оценка към провал. Отговорът на фотоволтаичния бум – замразяването на проекти и спорната такса за достъп до мрежата – задълбочават впечатлението за проваляща се правителствена и регулаторна намеса.

Връщайки се към трите измерения на аналитичния модел, могат да бъдат направени още няколко извода:

• Българската ВЕИ политика като процес е сполучлива дотолкова доколкото директивите на ЕС са въведени, а консенсусът по неоспорвани теми (например фиксираните тарифи) е залегнал в закона. Въпреки това неправомерното политическо влияние при изработването на политиката и процедурните недостатъци се отразиха зле на прозрачността и легитимността в сектора;
• В програмно отношение ВЕИ политиката успя да въведе повече зелена енегия в мрежата, но икономическите и социалните разходи изглеждат твърде високи, особено в страна, белязана от енергийна бедност и ниска енергийна ефективност. Нарасналата разлика между високите разходи по преференциалните тарифи и недостатъчните приходи от зелената добавка свидителства за ниската ефективност на направените разходи. Освен това фотоволтаичните проекти изместиха инвестициите в други възобновяеми източници;
• Най-мрачни са резултатите в политическото измерение – по различни причини и потребителите, и инвеститорите изпитват негативно отношение към настоящата политика. Междувременно правителството и ДКЕВР трябва да се справят с финансовия дефицит и да предложат алтернативни политики за задържане на цените и подкрепа на инвестициите. Липсата на прозрачност и достъп до информация допълнително усилва усещането за провал.

Ако съпоставим резултатите с дефинициите на Макконъл, иззглежда, че нулевата хипотеза  - българската ВЕИ политика е провал – не може да бъде нито напълно потвърдена, нито напълно отхвърлена. Разглежданата политика бележи успех, макар и ограничен, в процесуално и програмно отношение, но се превърна в значителен провал в политическото измерение. Казано обобщено, това е един горчив непровал.

Накрая са нужни няколко важни уговорки. Изследването направи аналитична „снимка“ - тя не може да представи напълно обективна картина за сектора и политиката, защото разчита на качествена, а не количествена методология. Освен това времето може да се окаже решаващ фактор. Ново оценяване на българската ВЕИ политика трябва да бъде извършено след няколко години, за да се проследи напредъкът към целите за 2020 г. в по-широк контекст и за да се смекчи краткосрочното влияние на афектирани участници в сектора.

Литература:

Allan McConnell. "Policy Success, Policy Failure and Grey Areas in-Between." Journal of Public Policy 30, no. 3 (2010): 345-362.

David Marsh and Allan McConnell. "Towards a Framework for Establishing Policy Success." Public Administration 88, no. 2 (2010): 564-583.

*Авторът е журналист, магистър по публични политики от Централноевропейския университет в Будапеща. Статията се основава на изводите от магистърската му теза, защитена през юли 2013 г.