Ангъс Дийтън беше удостоен с Нобеловата награда за икономика през 2015 г. Неговото име не е познато у нас, което е съвсем нормално - той не е сред поп звездите на икономиката на развитието. Неговата работа стъпва на строго научна (а не популярна) основа и често не е от полза на политическия елит на световното развитие - критиките му по отношение на международните помощи и поредните цели на ООН за хилядолетието са примери именно за това. Ако българският читател иска да се запознае с написана на достъпен език книга за предизвикателствата пред развитието, най-вероятно ще попадне на Джоузеф Стиглиц ("Цената на неравенството") или на Джефри Сакс ("Краят на бедността"). Ще прочете и множество статии за Томас Пикети ("Капиталът на двадесет и първи век"). Едва ли обаче ще попадне на каквото и да е за Ангъс Дийтън и публикуваната в края на 2013 г. книга "Великото бягство: Здраве, благосъстояние и произхода на неравенството", която (все още) не е преведена на български език. Този пропуск съвсем няма да е от полза за читателя.
През последните години разбирането ни за историята и състоянието на световното развитие, както и за разликите между развиващ се и развит свят, бяха сериозни провокирани от Ханс Рослинг и неговия изключително популярен начин за представяне на наличните данни за състоянието на света, който може да се види на сайта Gapminder и презентациите му за TED. Когато Ханс Рослинг сяда върху пералната машина и разказва за развитието и подобряването на качеството на живота по света, това е до голяма степен възможно заради полето на работа на Ангъс Дийтън. Неслучайно Питър Бетке описва като основополагаща идея при Ангъс Дийтън това, че можем да научим много повече за света от изучаването на потребителското поведение, отколкото от фокусирането върху агрегираните макро показатели за доходите. Това разбиране е висока топка в сферата на икономиката, тъй като вниква по-дълбоко в икономическия прогрес и изследва реалното благосъстояние, а не опростява света до макро агрегати.
Изследванията на Дийтън в сферата на развитието покриват изключителни интересни теми, като например как влияе поведението на международните цени на различни стоки върху растежа в Субсахарска Африка и какви са причините колебанията в тези цени да водят до макроикономически хаос и политическа нестабилност. Позициите му за неравенството и политиките за справяне с бедността обаче са тези, които правят Ангъс Дийтън провокативен на фона на споменатите съвременни поп звезди на икономиката на развитието. Дийтън не демонизира неравенството и не ограничава разбиранията си до противопоставяне на елита срещу 99-те процента, както е популярно в днешно време. Напротив, макар да вижда много рискове от неравенството, Дийтън смята, че всъщност е важно да разберем какво го поражда - дали е продукт на успешното предприемачество или на ограничените институционално възможности пред големи маси от хора по света?
Последният въпрос може би дава рамката и на отношението му към международните помощи, които се разглеждат като единствена възможност за справяне с бедността. Според Дийтън дилемата при международните помощи е следната: ако крайната бедност е продукт на слаби (корумпирани) институции и лоши политики, то помощите само поддържат такъв тип правителства на власт. Ако една страна е враждебна към свободата под формата на отвореност за инвестиции и търговия, тоест е враждебна към икономическото развитие, то помощите могат да бъдат дори вредни.
Ангъс Дийтън далеч не влиза в групата на тези, които безрезервно вярват в свободния пазар и отричат всяка роля на държавата. Той обаче предизвиква съвременния конформизъм в икономическата наука и не се страхува да изобличи популизма на икономическия и политически елит в сферата на развитието. Дийтън вярва, че по-бедните страни трябва да намерят своя път на развитие (и към свободата) сами, а не да бъдат подкупени да го направят. Позицията му е резюмирана в следния цитат от "Великото бягство":
“What surely ought to happen is what happened in the now-rich world, where countries developed in their own way, in their own time, under their own political and economic structures. No one gave them aid or tried to bribe them to adopt policies for their own good. What we need to do is to make sure that we are not standing on the way of the now-poor countries doing what we have already done. We need to let poor people help themselves and get out of the way — or, more positively, stop doing things that are obstructing them.”
Автор: Петър Ганев, И.П.И
