Временната трудова миграция е отново в заглавията. Тя беше дискредитирана след ерата на "гост-работниците", когато много работници с временна работа по време на първия шок на цените на петрола останаха в приемащите страни, където си бяха намерили работа. Напоследък голяма част от дебата за временната трудова миграция се фокусира върху така наречената "кръгова миграция", която включва и представата за повтарящи се движения.

Защо временната миграция е отново в центъра на вниманието?

Съществуват три основни причини за подновения интерес към временната миграция. Първата е свързана с факта, че завръщането на висококвалифицирани мигранти е един възможен отговор на опасенията от изтичането на мозъци. Така например в Индия и Тайван /Китайско Тайпе/ завръщането на висококвалифицирани емигранти е оказало благотворно влияние върху развитието на високотехнологичния и софтуерен сектор. Поради тази причина има твърдения, че този модел за завръщане на миграцията може да се прилага в по-широк смисъл, като даде възможност на страните-източници на мигранти да извлекат ползи от временната загуба на талантливи работници.

Втората причина касае установения факт на големи преводи от имигрантите, както от висококвалифицираните, така и от по-ниско квалифицираните, обратно към техните родни страни. Тези парични преводи подобряват значително благосъстоянието на останалите там хора и са по-често срещано явление сред краткосрочните емигранти, отколкото при дългосрочно установените в приемащите страни. Временната миграция разпределя по-равномерно ползите от финансовите преводи и от трансфера на умения, между повече на брой хора.

Третата причина се отнася до факта, че по-ниско квалифицираната миграция продължава да страда от лош имидж в много от приемащите страни, с по-малко благоприятни резултати на трудовия пазар за емигрантите с ниско образование, а често - и за децата им. Като последица от това се шири нежеланието да се признае, че трудовият пазар се нуждае от ниско квалифицирани емигранти и убеждението, че всички съществуващи нужди могат да се посрещнат от временни потоци.

Но доколко имигрантите се завръщат в своите родни страни след престой в приемащата страна? Може ли миграционната политика да насърчи завръщането в приемащите страни? Приложимо решение ли е временната/кръговата трудова миграция? Настоящата публикация дава някои отговори на тези въпроси.

Завръщанията не са пренебрежими, но не се влияят от политиката

В зависимост от страната на дестинация и съответния период от време, от 20% до 50% от дългосрочните имигранти напускат приемащата страна в срок от пет години след пристигането си или за да се завърнат вкъщи, или за да отидат в трета страна (вторична емиграция). Съществуват и значителни потоци на завръщащи се около пенсионна възраст. Завръщанията обикновено са спонтанни, взети по инициатива на имигрантите. Те свидетелстват, че дори и в дългосрочен план миграцията е по-динамична, отколкото се смята по принцип. Горепосочените проценти на завръщащи се касаят дори страни като Канада, Съединените щати и Нова Зеландия, които предоставят правото на постоянно пребиваване при регистриране на дългосрочни имигранти и където достъпът до гражданство е относително лесен. По-стабилният статус, гарантиран на имигрантите в тези страни, изглежда не оказва влияние върху желанието за оставане или завръщане, освен в някои специални случаи.

Повечето завръщания са предизвикани от индивидуални детерминанти. Ясно формулираните политики от приемащите и от страните-източници на имигранти, стимулиращи завръщане в родината, са малко резултатни. Програмите на приемащите страни в подкрепа на доброволното завръщане имат само ограничен ефект върху връщащите се. Ако политическата, икономическата и социалната ситуация в страната-източник е стабилна и привлекателна, определен брой хора се завръщат спонтанно; в противен случай подпомагането и финансовата помощ от приемащата страна рядко са достатъчни, за да убедят мнозина от емигрантите да се завърнат. Все пак за дългосрочно пребиваващите имигрантите стимулът е твърде малък, особено ако са довели семейства си и ако децата им са родени и образовани в приемащата страна.

Също така, усилията, положени от някои страни-източници на имигранти да привлекат обратно своите граждани, пребиваващи в чужбина, са имали ограничен ефект. Емпиричните доказателства показват, че хората се завръщат в родните си страни, когато икономическите условия са привлекателни и се откриват нови възможности. Завърналите се емигранти в Ирландия по време на ерата на “Келтския тигър” са добра илюстрация за това. Когато има завръщания, внесените човешки и финансови ресурси от емигрантите могат да подсилят един вече започнал динамичен растеж, особено ако правителствата осигурят възможност за ефективно използване на тези ресурси. Но фундамента на този растеж трябва вече да е реален факт.

Може ли временната трудова миграция да играе важна роля в бъдеще?

През 2006 г. в страните на ОИСР бяха влезли около 2,5 милиона мигранти с временни трудови визи, около три пъти повече от постоянно наетите мигранти. Мигрантите с временни визи са мигранти, чието завръщане е част от условията за получаване на виза от приемащата страна. Но голяма част представляват вътрешно-корпоративни прехвърляния, работници с туристически визи и свободно циркулиращи мигранти, чието завръщане (или не) е малък проблем.

Съществуват и програми за временна трудова миграция предназначени за ниско квалифицирани лица от страни-не членки на ОИСР. Те се управляват в контекста на двустранните трудови договорености. В тях има примери за успешно планирано завръщане, като е характерна ангажираността на всяка от заинтересованите участници, включително работодателите, агенциите по заетостта и миграционните служители. Освен това те касаят работни места, които по своето естество са временни и имат определено времетраене, като например сезонните работни места.

Какво можем да кажем за нуждата от постоянна работна ръка? Те стоят в центъра на проблема. Тъй като някои от настоящите и бъдещи нужди от работна ръка в страните от ОИСР се отнасят до ниско квалифицирани работни места, а много от нуждите са по принцип дългосрочни. В много страни от ОИСР към момента тези професии са включени в списъка на дефицитните, като например работници в строителството, туризма, домашните помощници, заети в чистотата и гледачи на стари хора. Необходимостта от работници в тези професии е непрекъсната. Всъщност, фактът че съществуват недостатъчно възможности за законно получаване на визи за хората от тези професии може да е причината в повечето страни тези места са заети от нередовни имигранти.

Могат ли програмите за временна миграция да удовлетворят нуждата от работници в цитираните по-горе професии? За да се случи това е необходимо да има кръгова миграция на групи от временни мигранти, ангажирани в едни и същи професии. От гледна точка на работодателя това може да е твърде скъпо, тъй като означава невъзможност да се задържат опитни работници, както и необходимост да се инвестира в повтарящо се обучение на новодошлите. Правителствата могат да се опитат да наложат режим за временна заетост на работодателите, със силни механизми за контрол, но само при значителни икономически и политически разходи. Исторически икономическата рационалност по принцип печели битката с принудителните или зле разработени регламенти.

Временната трудова миграция в най-добрия случай е частично решение

Очакването за временно пребиваване чрез работнически визи не е солидна основа, върху която може да се гради стабилна миграционна политика. Някои нужди на трудовия пазар, за по-високо или за по-ниско квалифицирани работници, са постоянни и трябва да се решават чрез дългосрочна миграция. Приносът на имигрантите за решаването на такива нужди е бил критичен в миналото и може отново да се окаже важен. По-добре да се приложат подходящи политики, чрез които да се избегнат интеграционните проблеми от миналото, отколкото да си въобразяваме, че временната миграция може да се прилага във всички случаи.

Подобно на това, ще продължават да съществуват и примери за завръщане на някои висококвалифицирани емигранти в родните им страни. Но е илюзорно да се очаква, че имигрантите ще се завърнат само защото са в състояние да направят това, без да се застрашат статуса си в приелата ги страна.  Ограниченият опит от такава миграция показва, че оставането в приемащата страна е често явление, особено когато касае цялото семейство и когато икономическите условия в родната страна остават трудни. Наличието на благоприятен икономически и институционален климат в страната-източник на мигранти остава необходимо условие за завръщането.

В заключение, временната трудова миграция може да играе ограничена роля в някои сектори и професии, като компенсира "спонтанни" завръщания сред мигрантите. Но не е реалистично да се очаква, тя да е крайъгълен камък на всяка бъдеща трудова миграционна политика.