Коментарът е изпратен на Econ.bg от наш читател с потребителско име Underthesun и е публикуван в блога Borsite.net.

Измина още една турбулентна седмица на финансовите пазари. Период, през който можем да кажем, че се случи нещо важно - така, както можем да кажем, че и нищо не се промени. Инвеститорите са притеснени от дълговата криза в Европа и нейните евентуални последици. Като последна тяхна надежда останаха политическите лидери на ЕС, Г-20, ЕЦБ, МВФ и БРИК (то май други няма).

Надеждата е за координирана атака по проблемите. Дали това ще се случи, ще разберем не в понеделник (след срещата на лидерите на ЕС на 23 октомври), а в близката година. Ще ни трябва повече време за оценка на евентуалните последици.

В последните месеци целият свят се е вторачил в дълговите проблеми на две от световните икономики – САЩ и ЕС. Това са двата основни локомотива на потреблението - пазарите, където производителите и тези, които предоставят услуги, намират своята оценка. Вътрешният пазар на Китай все още не е стигнал до тези нива на потребление, които биха могли да неутрализират неучастието на тези два големи играча в икономиката. Не искам да влизам в полемика кой от тях е в по-лошо положение, макар че липсата на единен властови и финансов център, както и координиране на политики при единия от тях май предвещава крайният резултат.

Но един въпрос остава и той е каква е гаранцията, че няма да има нарушаване на фискалната дисциплина в съюз, в който няма контрол, няма превантивни мерки срещу това, и явно никой не спазва правилата. Другата част на проблема е чисто техническа.

Липсата на пари, за да се поддържа това статукво, да се ограничи заразата и да се решат проблемите - всичко това ще дойде от данъкоплатците. И това е лесната част на уравнението. По-трудно е да се убедят пазарите, че лидерите са взели мерки това да не се повтори, че са направили структурни реформи, които да върнат растежа в еврозоната, и с действията си да докажат на инвестиционната общност, че тези решения вече работят. Затова изказването на Волфанг Шойбле, че в понеделник няма да изчезнат проблемите с магическа пръчица, а по скоро ще намерим път към решаването им, звучи повече от логично. Трябва да сме наясно обаче, че трудностите все още предстоят.

Определения от рода на "финансова", "финансово-икономическа" и "дългова" вече не стигат, за да се опише ситуацията. Протестите "Окупирай Уолстрийт" показват вече едно много дълбоко и много различно социално и културно измерение. Посланията са различни. От становища против банкерите до такива, заклеймяващи Федералния резерв, републиканците, Обама, ядрената енергетика, ЕС и т.н. и т.н. Някои от тях са взаимоизключващи се.

Протестиращите са против всичко или нищо, тоест те са против сегашното статукво, но без предложения за промяна. Бунтовници без кауза, но въпреки това недоволни. Социалните сблъсъци също си имат цена. За съжаление обаче тя е с минусов знак за икономиката. Хората скандират срещу Уолстрийт, защото е много по-лесно да си протестиращ срещу каста, която не си избирал, независимо, че виновниците за сегашното положение не са там.

Липсата на икономически ценз не позволява на хората да разберат, че не е виновен този, който се е възползвал най-добре от ситуацията, а този, който я е създал - Белият дом, Фреди Мак, Фани мей и всички представители на икономиката на държавния ливъридж. Всичките продавачи на "американската мечта", които в борбата за покупка на малоимотни и бездомни гласове нарушиха правилата на капитализма, като замениха думата "капитал" с "ливъридж", "дом за всички" и "управляващите могат всичко".

Казват, че обещанията са безплатни, но очевидно обаче това не се отнася за политическите обещания, които още не можем да изплатим. И когато народната маса разбере, че обядът не е безплатен, тя протестира и иска той никога да не свършва.

Но тези събития, както и червеният цвят на борсовите индекси - така, както и обърканите и разнопосочни политически послания, са предаватели на настроения, а когато настроенията започнат да се материализират, те обикновено водят до съкращаване на семейни бюджети, връщане на дългове, отказ от потребление, стопиране на инвестиционни проекти и други. Изпускането на точния момент, липсата на решителност, доброволен отказ от втори мандат поради стартиране на структурни реформи и решителни мерки, можеха да ни спестят тези проблеми.

А заради тях в най-добрия случай ще имаме едно-две тримесечия в рецесия или растеж, близък до нулата.

От друга страна, спомняте ли си за период от близкото минало, в който политиците да са били под такова напрежение? Недоверието към институциите се засилва в ЕС, критиките - също. Икономическите резултати са незадоволителни, а упреците се трупат.

Криза!

Но пък точно тя кара управляващите да вземат непопулярни решения, които водят до загуба на електорат и избори. Кога и кое друго нещо биха накарали лидерите на богатия Север да спасяват бедните роднини от Юга?

Защото в ушите на гласоподавателя звучи точно това послание, а не истината, че не се спасяват определени държави, колкото се прави опит да не бъде засегната европейската банкова система. Страхът от катастрофа ще спаси Европа, а не добрите намерения за количествени улеснения и синдикални отстъпки. С тях обикновено е постлан пътят към ада, но на пазара те никога не работят.

Там побеждава най- добрият и най-ефективният, а това е нещо, което в Европа позабравихме. Май е време да си го припомним отново… и да си платим и изстрадаме цената за закъснението.