Когато НСИ публикува данните за инфлацията през 2013 г., те още същия ден бяха разтълкувани по БНТ по следния начин: „Отчетохме най-ниската годишна инфлация от 23 години насам. По данни на Националната статистика това е дефлация от 1,6 на сто.“[1] Оказва се, че данните са за месец декември спрямо декември 2012 г.; т.е. средногодишната инфлация е била 0,4% и на практика имаме малка „инфлация“.[2]

Според тези данни би трябвало през 2013 г. да можем да закупим с почти половин процент по-малко стоки и услуги (средно годишно), отколкото през предходната година. Струва ми се подходящо да внеса малко светлина какво са „инфлация“ и „дефлация“ и дали наистина обедняваме всяка следваща година.

Когато се анализират данните на НСИ или Eurostat е важно да се внимава много за дефиницията на понятията, които използват. Определението, използвано в сайта на европейската статистика, е: „Общо увеличение на цените: В една пазарна икономика цените на стоките и услугите могат винаги да се променят. Някои се повишават, други се понижават. За инфлация говорим, ако е налице общо увеличение на цените на стоките и услугите, а не само на отделни продукти. Така човек може да купи по-малко с едно евро. Иначе казано, стойността на еврото е по-малка от преди.“[3]

Въпреки че тази идея се преподава на студентите по икономика във висшите училища, тя е напълно погрешна. Инфлация представлява увеличаване на обема пари в икономиката в сравнение със стоките и услугите в нея. Следствие от това, ceteris paribus, е увеличаването на цените на някои стоки и услуги заради намалялата стойност на парите спрямо тях. В този ред на мисли, инфлацията е монетарен, а не ценови феномен. При това не всички стопански агенти усещат по-високите цени с еднаква степен и в един и същ момент. Първите притежатели на новите пари потребяват на старите цени. Отнема време, преди останалите да усетят да усетят, че парите в обращение са нараснали.

Не само различните стопански агенти изпитват в различна степен последиците от инфлацията – цените на стоките нарастват различно, а може изобщо да не се променят или дори да спаднат. Първите цени, които се повишават, са цените на тези стоки, за които се разходват новонапечатаните фиатни пари. Това се дължи на увеличеното търсене. Така се облагодетелстват тези, които най-рано имат достъп до тях за сметка на всички останали. Колкото повече парите циркулират в икономиката, толкова се увеличава и броят на стоките и услугите, чиито цени растат (ако приемем, че хората си купуват различни неща). Респективно, всеки следващ държател на фиатните средства се изправя срещу още по-високи цени.

Този класически сценарий за създаване на инфлация – чрез печатане на пари – на практика не може да се реализира в България. Системата на валутен борд пречи на управляващите да печатат пари по свое усмотрение. Единственият случай, в който БНБ е задължена да емитира, е при международна търговия. Тогава срещу новите пари тя получава в резерва си евро, което се обменя за левове по фиксиран курс. В тази ситуация инфлация би могла да се получи, ако покупателната способност на еврото е намаляла.

След като вече е ясно, че статистическият институт не измерва инфлацията, нека видим каква методология се използва за изчисляване на това, което те дефинират като „инфлация“. Това се прави чрез сравняване на цените на стоките през базисната година спрямо бъдещия период. За целта се използва т.нар. „индекс на потребителските цени“. Той обхваща различни стоки и услуги, групирани в „потребителски кошници“ – голяма (съдържаща 665 стоки за 2013 г.) и малка, включваща стоки от първа необходимост. Когато се тълкуват данните на НСИ за „инфлация“, се говори за данните от голямата кошница, защото се предполага, че тя включва продуктите, които „нормалните“ хора (т.е. не крайно бедните, според статистиците) потребяват. Веднъж определено, „съдържанието“ на кошниците остава неизменно за целия период на изследването.

Струва си да му се обърне голямо внимание. На първо място, „индексът на потребителските цени“ не е икономически показател. Той е статистическа средна величина, създадена от математиците за по-лесно смятане. Като такава индексът е изключително неточен начин за демонстриране на промените в цените на стоките и услугите.

Когато статистиците групират цените в „кошници“, това, което не се отчита, е, че цените на различните стоки търпят различно изменение. Така например, ако имаме кошница, в която са включени две стоки с една и съща цена и цената на едната от тях нарасне два пъти, а на другата падне наполовина, статистиците в НСИ ще отчетат „инфлация“ от 50% за месеца (или годината). Съдейки по тълкуването на данните от миналата седмица, индивидите ще отчетат, че „обедняват с 50%“, въпреки че ще могат да си купят по-голям обем от втората стока на същата цена, както преди. След като такива резултати могат да се получат само от две стоки, представете си какви изкривявания в крайния резултат се получава при 665.