Друг проблем с „индекса на потребителските цени“ и с използването на фиксирани „кошници“ от стоки и услуги е свързан с това, че чрез тях не се измерва какво количество реално е потребено. Статистиците може да отчитат, че цената на определена стока се покачва (което за тях би означавало по-голяма „инфлация“), дори и ако съвсем малък брой хора или нито един не я потребяват. Не се взема под внимание и факта, че немалко стоки не са технологично еднакви от началото на изследването до края му. Докато един бушел зърно съдържа винаги еднакво съдържание на почти едно и също зърно, това не важи за неща, като черната и бяла техника. От гледна точка на НСИ нов модел телефон или компютър, който ни позволява да вършим по-добре и по-бързо своята работа, но който е на по-висока цена, ни прави „по-бедни“, въпреки че ни спестява време и усилия.

Индивидите не отделят еднакви доходи за това. За домакинство Х с общ месечен доход от 10000 лв. при равни други условия делът от разходите за електроенергия ще е относително по-малък от делът от същия дял за домакинство Y, което заработва 1000 лв. Затова пък членовете на Х може би ще потребяват повече луксозни стоки или ще спестяват повече.[4] Но, каквото и да решат да правят с парите си, измененията в цената на електроенергията ще има по-малък относителен дял за тях, отколкото за Y. Данните за „средна годишна „инфлация“ от 0,9%“ нямат отношение към индивидуалното потребление на различните домакинства – за Х повишението на цената на тока ще е по-малко спрямо техния месечен доход, отколкото за Y. Така номиналните 0,9% биха имали по-голяма тежест за домакинствата с по-малък месечен доход, отколкото за тези с по-голям.

Освен това хората потребяват различни стоки и услуги. Едва ли има дори и едно домакинство, което да е закупило през годината от всички 665 блага, включени в голямата „кошница“. Веганите едва ли ще се чувстват засегнати, ако от НСИ отчитат „инфлация“ заради по-високите цени на месните и млечните продукти. Имайки предвид това, трябва отново да отбележим, че „средностатистическото домакинство“, на базата на което е изграден индексът, няма много общо с реалните домакинства и тяхното различно потребление.

„Индексът на потребителските цени“ е напълно ирелевантен към действителността сега. Дори ако се абстрахираме от всички несъвършенства на дефиницията, с която статистиците боравят, механизмът на измерване ни дава представа само за минал период от време (в случая – за изтеклата 2013 г.). Той не ни казва дали в момента можем да закупим повече или по-малко блага спрямо вчера, миналия месец, миналата година … Но не е и нужно – напълно достатъчно е да отидете до магазина, за да видите дали цените са претърпели корекция. Това е в сила и в случаите, в които централната банка на държавата Х е решила да напечата нови фиатни пари, които да пусне в обращение. При този сценарий не статистическият индекс е това, което служи като индикация за новите „пари“ – стопанските агенти го разбират чрез взаимодействието помежду си, а изчисляващите „инфлацията“ статистици отчитат едвапостфактум това.

Данните на НСИ за „инфлацията“ през годината са може би най-неточният измерител на това дали с единица пари можем да си закупим повече стоки и услуги от даден минал период или по-малко. Един от много големите скептици спрямо математическите манипулации на информацията в икономиката (т.е. спрямо статистиката) Лудвиг фон Мизес още в средата на XX в. пише: „Здравомислещата домакиня знае много повече за измененията в цените, отколкото статистическите средни величини.“[5] Статистическият „индекс на потребителските цени“ е толкова неточна величина, че единственото му приложение би могло да бъде като интелектуално упражнение по математика, резултатите от което нямат нищо общо с реалността. Дали сме „по-богати“ или „по-бедни“ спрямо миналия месец или миналата година се определя от личния ни доход, индивидуалното ни потребление и от измененията в цените на стоките и услугите, които потребяваме, а не от статистическата средна величина, която НСИ пресмята и публикува всеки месец.