Автор: Джордж Ървин*, EUobserver. Превод: Ивайло Ачев, Econ.bg

Тонове мастило се изписаха заради бюджетните дефицити и публичните дългове на Гърция, Португалия, Испания, Ейре и дори Италия - дали ще сринат еврото, дали ще доведат до края на еврозоната, може би и на ЕС? Пазарите реагират уплашено и предпоставки за това има - само лихвата по еврооблигациите с десетгодишен падеж в Гърция е 7%, което е над два пъти повече, отколкото в Германия. Скорошен материал на Financial Times показва, че хедж фондовете залагат близо 6 млрд. евро за още по-голямо поевтиняване на европейската валута, което не помага особено за солидността й.

Може ли действително да се стигне до края на еврото, освен ако бързо не бъде върната бюджетната дисциплина, предвидена в Пакта за стабилност и растеж (SGP)? Продължителните преговори и компромиси около приемането на Лисабонския договор оставиха ЕС в жалко политическо състояние. Евентуален колапс на еврото би унищожил основното постижение на ЕС.

Преувеличено - това е моето мнение (бел.ред. а и моето). Ако говорим логично, финансова криза в Калифорния или Флорида например не би довела до колапс и унищожение за долара. Въпросът е говорим ли логично - защото финансовите пазари могат да са щедри, но могат да са и ирационално параноични, ако трябва да перифразираме думите на Алън Грийнспан.

Давайки оценка на азиатската финансова криза от 1997 година, нобеловият лауреат Пол Кругман правилно посочва, че препоръчаното от МВФ тогава лекарство носи етикет "бюджетна дисциплина". Какво се случи след приемането му - потребителите взеха да пестят още повече и допринесоха съвсем за разрухата. Сега за кризата в еврозоната отново се препоръчва същото лекарство.

Как е възможно толкова именити икономисти да дават грешна рецепта? Страх от спекулации - това е отговорът на Кругман. А всъщност финансовата и икономическата политика все повече се води от чувствата, не от разума - точно това е основната опасност и за сегашната евро криза.

Три принципа

Какъв трябва да е рационалният отговор на сегашната криза в еврозоната? Погледнато на по-широка основа, принципите на действие са четири. Първо, бюджетният баланс - дали е желан във време на рецесия? Второ, поевтиняването на еврото - дали всъщност е бедствие? Трето, еврозоната да дава финансова помощ на отделни страни-членки - трябва ли? И последно - подходяща ли е икономическата структура на еврозоната за решаване на проблема?

1. Балансиран бюджет

Няма никакъв смисъл от призиви и действия да се балансира бюджет и да се ограничава помощта във времена на криза. Това не значи, че гърците не трябва да спрат с реформата на данъчната си система - Папандреу може да направи много, за да подобри положението. Но по време на криза, на рецесия, всеки път е едно и също - падат данъчните приходи, увеличават се държавните разходи. Затягането на колана влошава нещата - колкото по-голям е фискалният натиск върху общото търсене, толкова по-дълго се възстановява икономиката. Това е максима не само за Гърция, но и за еврозоната като цяло. Нещо повече - там, където обикновената работна сила трябва да плаща дълговете от игричките на маститите финансови акули, политическият провал от притискането на хората може да доведе до твърде сериозни последствия.

2. Номиналното обезценяване на еврото - предимство ли е?

Какво е положението тук? Да си припомним, че единната европейска валута беше пусната в курс едно евро за 1.17 американски долара. Тя падна до 0.82 цента в края на 2000 година и достигна 1.60 долара през юли 2008 година. В момента на написването на този материал едно евро се разменя за 1.36 долара, което представлява грубо номинално обезценяване от 15% спрямо най-големия връх на единната европейска валута спрямо американската. С други думи еврото е преживяло доста върхове и спадове.

Предвид факта, че еврозоната има дефицит по текущата сметка, който може да бъде елиминиран само от излишъка по германската текуща сметка, можем да кажем, че поевтиняването на еврото е желано - то само подсилва европейския износ. А навсякъде по света централните банки се мъчат да задържат валутата на собствената си държава в линия с долара, което прави доста спорно желанието на еврозоната да поеме тежката част от товара на съживяването на американския износ, а не на европейския.

3. Европейски финансов заем - морален хазарт или власт за спекулаторите

Председателят на Европейската централна банка (ЕЦБ) Жан-Клод Трише прие твърда линия по отношение на евентуален заем за Гърция или който и да е друг член на еврозоната - не преговаряме с терористи. Поддръжниците на този принцип твърдят, че даването на средства подтиква заемополучателя да продължава да действа безразсъдно. Това обаче е слаб довод. Опасността от настоящата позиция е огромна - тя дава власт на спекулантите на пазара да нападат и да залагат срещу най-слабите финансово членове на еврозоната. ЕЦБ буквално делегира на кредитните агенции отговорността да определят стойността на гръцките ценни книжа - същите агенции, които възхвалява ценните книжа на пазарите sub-prime. Всички помним до какво доведе това.

По време на азиатската криза през 1997 година, когато пазарите атакуваха Хонгконг, правителството повиши основната лихва и се намеси. Днес ЕЦБ има далеч по-мощни оръжия - просто трябва да обяви, че гарантира стойността на гръцките ценни книжа (или тези, на който и да е атакуван от пазара член на еврозоната) и спекулативната дейност се потушава в зародиш.

4. Архитектурата на еврозоната

Сегашната криза може и да се окаже "всяко зло за добро". Тя би могла да накара големите членове на еврозоната да премислят основата, положена от Договора от Маастрихт. Еврозоната доста често и не без основание е описвана като "монетарен гигант, но фискално джудже" - със силна централна банка, но малък общ бюджет, управляван на принципа на взаимно сдържащи се механизми.

В скорошно писмо, адресирано до френския ежедневник Le Monde, лидерът на Зелената партия и евродепутат Даниел Кон-Бендит призова бюджетът на ЕС да бъде увеличен от 1% от комбинирания БВП на еврозоната до 5%. Така Кон-Бендит изрази с думи мнението на мнозина икономисти, които определят липсата на европейска федерална хазна като основен пробив в компромиса по сключването на Договора от Маастрихт преди 18 години.

Още през 1977 година докладът "МакДугъл" поиска европейски федерален бюджет, равен на 7% от БВП на еврозоната, но беше отхвърлен. И през 2003 година белгийският икономист Андре Сапир предложи създаване на федерален фонд точно за времена като сегашното. И каква е реакцията дори в момента - френският президент Никола Саркози възприема германския модел на "пазене на бюджетния баланс" в европейското законодателство, вместо да се предприемат мерки, отговарящи на реалността.

Нуждата от европейска интеграция

Съществуването на еврото, въпреки своите недостатъци, предпази милиони европейски граждани, които биха били безмилостно атакувани от пазарите, ако все още на валутната карта стояха драхмата, ескудото, песетата. Тези граждани на еврозоната щяха да загубят спестяванията си точно както се случи в Исландия. Или пък щеше да е по-лошо - 1930 година, Голямата депресия, протекционизъм с пълна сила и увеличаваща се пазарна стагнация.

Сегашната криза изпитва еврото повече от всякога и ще продължи да го прави. Това, което е нужно, е дългосрочна визия за европейската икономическа и политическа архитектура, а не краткосрочен отговор на капризите на пазара. Нужна е и политическа класа, посветена на Европа, а не на преследването на един национален интерес за сметка на нечий чужд.

*Авторът е професор в University of London