Националният учителски събор предизвика множество коментари, но малко внимание се отдели на единствения реален политически и фискален резултат от срещата - подписването на новия Колективен трудов договор за системата на народната просвета. Такъв договор се подписва на всеки две години - по закон не може за по-дълъг срок, и в него се залагат основните параметри, които касаят трудовите норми в сферата на образованието. Всички изнесени речи по време на събора могат да се коментират до безкрай, но именно подписването на новото КТД носи конкретни ангажименти и създава определи фискални очаквания. Някои от тях са проблематични.

Най-коментираната тема за учителските заплати намира своята формулировка именно в новото КТД. Текстът е повече от интересен:

"Министерството, съвместно със социалните партньори, предприема действия за осигуряване на увеличение на минималната основна работна заплата на педагогическите специалисти с не по-малко от 10%... считано от 01.01.2017 г."

На практика, този текст е заявка, че министерството ще натиска за увеличение на заплатите с поне 10%, въпреки че ресурс за това по никакъв начин не е гарантиран - бюджетът за следващата година още дори не е коментиран. Проблемът тук не е толкова, че министерството ще отстоява някаква позиция при приемането на бюджета пред кабинета - всяко ведомство натиска за повече пари, а че това се разписва в официалното КТД, което вече създава обосновани очаквания от цялото учителско съсловие за покачване на заплатите. В предходното КТД от 2014 г. например подобен текст липсва - там няма "пожелателни" текстове за по-високи заплати, а само конкретни параметри.

Това "бунтовническо" раздаване на обещания е класически похват на фискалните илюзии и увеличението на публичните разходи. Всяка администрация предприема стъпки за създаване на среда на неизбежност в стил "обещано е, записано е в КТД-то, може и да не е най-разумното фискално действие, но ще го направим". Именно с такива похвати можем да сме постоянно в среда на официална политика по намаляване на дефицита и разхищението, а всъщност поради безкрайни фискални неизбежности да сме все на минус.

Интересно е, че в КТД-то изрично се записва и че социалните партньори, при подготовката на държавния бюджет, ще отстояват увеличение на единия разходен стандарт с не по-малко от 15% за 2017 г. и 18% за 2018 г. Абсолютно същите числа са записани за "отстояване" в КТД-то от 2014 г. за предстоящите бюджети през 2015 г. и 2016 г., както и в КТД-то от 2012 г. Този текст сам по себе си е безсмислен в подобен документ - нищо не произлиза от него просто защото го има в КТД-то, но отново е някакъв опит за създаване на среда, в която има натрупване на "отстояване" за повече харчове и официозно разписан ангажимент на синдикатите да натискат за повече разходи.

И все пак, докато дебатите за заплатите тепърва ще се водят, може би най-популисткият текст в новото КТД е ангажиментът за изплащането на повече заплати на учителите при пенсиониране - от 8 на 10,5 брутни заплати за педагогическия персонал от началото на 2017 г. Тук се прави едно деление между педагогически и непедагогически персонал, но увеличението е и при двете групи - при вторите ще е 8,5 брутни заплати. В случая поетият ангажимент е неизбежен, тоест вече не подлежи на каквато и да е било политическа санкция или дискусии около бюджета за следващата година - резултатът от събора е разширяване на привилегиите, които имат своята фискална цена.

Това покачване между другото продължава тенденцията от КТД-то през 2014 г., когато това обезщетение се вдигна от 6 на 8 брутни заплати. Тази политика не просто има фискална цена, тя е обратно на опитите в други сектори за ограничаване на подобни привилегии, които нямат отношение към резултатите и товарят бюджетите с поемането на нефинансирани ангажименти. Примерът със социалното напрежение около предложението да се олекотят подобни привилегии в силовите ведомства показа колко трудно се отнема веднъж дадена с лека ръка социална придобивка. В случая, чрез подписването на новото КТД се открива възможност за фискален популизъм, който е извън рамките на дебатите за бюджета и носи дългосрочни задължения (под формата на обосновани очаквания) за публичния сектор. 

Автор: Петър Ганев, ИПИ