Публикацията е част от изследване на политиките и мерките за интеграция на имигранти в пет държави-членки на ЕС и сравнителен анализ, реализирани в рамките на проекта "Подкрепа за активно включване на имигрантите в българското общество" на Центъра за модернизиране на политики (ЦМП).

Равните права, задължения и възможности са цел на интеграцията и ключов фактор за икономическото, социалното, културното и политическото бъдеще на Европа. В контекста на глобализацията активната политика за интеграция и равни възможности придобива нарастващо значение. Гражданите на държавите-членки трябва да могат да реализират своя потенциал независимо от своя произход или социална и културна принадлежност. Работните места, образованието и продължаващото обучение са ключ към интеграцията и сплотеното общество.

Процедурите за наблюдение и оценка са инструменти на държавата за оценяване на резултатите от прилаганите политики за интеграция и общо наблюдение на интеграцията на гражданите на трети страни. Те се основават на целите и насоките на националната интеграционна политика и представляват основа за планиране и вземане на решения. Освен това тези процедури са базата за една обективна дискусия на интеграцията, основана на доказателства.

Много от държавите-членки на ЕС са въвели или са в процес на въвеждане на процедури в областта на интеграционната политика. За да бъдат осигурени по-дълги и стабилни времеви редове за събиране на необходимите данни, се търси политически консенсус по този въпрос и комплект от индикатори.

Процедурите за наблюдение могат да се основават на индикатори за резултат и/или индикатори за политиката, както и на качествени проучвания, регистриращи възприятия и нагласи на приемното общество към имигрантите, и на имигрантите към населението на страната. Един от начините за измерване на напредъка в интеграцията е да се формулира като цел изравняване на постигнатото от имигрантите с постиженията на местното население. Това тълкуване на интеграцията представлява синхронизация на получените резултати от използваните индикатори. Съществен принос може да даде и анализ на резултатите от проучванията на изследователите.

За политиката за интеграция е важно да разполага с данни и за децата на имигрантите, тъй като процесът на интеграция продължава и при второто поколение. Прецизирането на информацията по пол и възраст е важно за по-доброто определяне на контекста, а данните за социалния им статут - за анализа на интеграционните процеси и социалната мобилност. Наблюдението на ниво ЕС, към което се очаква България да даде своя принос, и сравнимостта на получените данни изисква и анализ на националния контекст (история на миграцията, видове миграция и пр.).

Интеграцията е процес с множество измерения, продължителен и не-линеарен, включващ отделни хора, групи и обществото като цяло. Това повдига въпроса за изясняване и конкретизиране на предмета на наблюдение в този процес. Например, какви са възприетите общо-интеграционни индикатори и какви са специфичните индикатори за интеграция на имигранти? Как се проследяват промените във времето? Как се определят приоритетите и кой генерира данните?

Сайтът на ЕС, посветен на интеграцията, е организирал библиотеката си по следните категории данни, формиращи базата за определяне на индикатори на оценката:

Активно гражданство

• разрешения за пребиваване и работа
• гражданство
• натурализация
• политическо участие
• доброволни дейности и трети сектор
• консултации, медиация и платформи за диалог
• гражданско образование

Икономическо участие

• заетост
• признаване на квалификация и оценка на уменията
• професионално обучение и кариерно развитие
• разнообразие на работната сила и изграждане на капацитет
• само-заетост и предприемачество
• разнообразие на доставчиците

Социално сближаване

• жилищно настаняване и градско развитие
• социално включване
• социална защита
• здравеопазване
• други услуги

Образование и култура

• училищно образование
• извънучилищно образование, включително учене през целия живот и дистанционно обучение
• езикова компетентност
• електронно обучение
• интеркултурен диалог, включително диалог между религиите
• културни дейности и културно многообразие

Анти-дискриминация и равенство

• анти-дискриминация на работното място
• анти-дискриминация в предоставянето на услуги
• достъп до правосъдие
• равни възможности
• позитивни действия

В тези категории се събират и съхраняват добри практики, политически насоки, изследвания и други документи. Категоризацията отразява комплексността на интеграционния процес, който обхваща много сфери на живота. За всяка една от тях могат да бъдат изработени индикатори и да бъдат наблюдавани развитията от гледна точка на прилаганите политики.

При избора на индикатори трябва да са ясни причините за въвеждането им и връзките помежду им, т.е. основополагащата теоретична рамка. Определянето им се ръководи от степента на въздействие на дадени индикатори върху резултатите от други и идентифициране на онези от тях, които са определящи за интеграцията. Такива могат да бъдат заетост, образователно равнище, познаване на езика и културата, сигурност на статута, натурализация и т.н. Необходимият за целта анализ изисква голям ресурс и широки консултации.

Във френската републиканска традиция индивидът е пряко и директно свързан с държавата и тази връзка не е опосредена от общностите. В англосаксонския модел общностите са важен посредник, защото те позволяват на различните етнически, религиозни, езикови, културни и други идентичности по-пълноценно да се разгръщат и да бъдат признати в публичното пространство. Оттук произтичат и две различни разбирания за интеграцията: едната подчертава общото между гражданите и изисква публичната идентичност да е ориентирана към това, което ги свърза, а техните културни идентичности да се развиват в частните пространства на дома, църквата, общността. Втората концепция изхожда от идеята за признание: индивидите и групите имат нужда техните специфични идентичности не просто да бъдат толерирани, а да бъдат признавани  (politics of recognition) и затова изискват публичните институции да бъдат открити към тях: администрациите да използват и малцинствени езици, да има училища и университети както на официалния, така и на добре представени на регионално равнище други езици и т.н.

Само за един век се сменят три концепции, които обособяват три големи периода. Първата е асимилацията. В началото на ХХ век и дълги десетилетия след това асимилацията се приема напълно позитивно като пълно включване, сливане на имигрантите с приемното общество, което те са избрали и пожелали. Чикагската школа – една от първите в социалните науки, която поставя интеграцията в центъра на своите изследвания – смята, че асимилацията се постига с 2-3 поколения. Най-емблематичният и оптимистичен израз на тази концепция е melting pot – гърнето, в което се смесват раси, езици, религии, култури, традиции, за да се изкове американската идентичност. 1968 година със социалните движения в САШ, Франция, Италия и други европейски страни, с исканията за признаване на всички различия – сексуални, джендър, етнически – ярко беляза навлизането във втория период. Негова парадигма става мултикултурализмът – разцветът на различията. Асимилацията бива отхвърлена като модел. Именно тогава тя получава тези отрицателни конотации, които продължават да й бъдат приписвани и днес, като се забравя, че самата асимилация е била вдъхновяващ модел за множество поколения имигранти, които са се борели са пълно равенство и равностойно третиране като местните граждани. Новата перспектива констатира обаче, че и след 2-3 поколения някои имигранти запазват своята културна идентичност, което не пречи на много от тях да бъдат напълно интегрирани. Мултикултуралистките политики са свързани със стимулиране развитието на общностите, включително чрез държавни средства за образование на малцинствени езици, издаване на вестници на имигрантските групи, създаване на театри и други културни институции на етническите общности, въвеждането на квотно представителство на малцинствата.

Последното десетилетие очертава нова рязка промяна на политиката. Най-характерен пример е Холандия. Ако десетилетия беше сочена за успешен модел на мултикултуралистка интеграция на имигрантите, в средата на 90-те години тя започва да прилага една от най-стриктните политики на акултурация, като въвежда гражданските траектории (citizenship trajectories) -  високи изисквания за владеене на холандски език, за познаване на основните черти на местното общество и култура и за признаване неговите ценности. Интеграцията започва вече да се разглежда не толкова като резултат от усядането на имигрантите в приемното общество, а като предпоставка за включването в него – съпрузите, които искат да се съберат със своя партньор в Холандия, трябва още в собствената си страна – в посолството – да издържат успешно гражданския тест (Jacobs and Rea 2007).

Новата концепция още не е официално назована. Тя вероятно няма да приеме отново понятието асимилация, но се развива именно в тази посока – на нарастващи изисквания към имигрантите да приемат нормите и ценностите на либералната демокрация и свобода. Холандия например го прави дори провокативно, показвайки на потенциалните имигранти клипчета с гей бракове и дами по монокини на плажа – не защото холандската идентичност се свежда до тях, но за да алармира, че тези, които не приемат тези изрази на свобода и различие, трябва да потърсят други страни като дестинация.

Виждаме как през последния век интеграционната политика се разгръща като спирала: първоначалният стремеж на имигрантите за максимално включване в приемното общество се заменя с желание за разгръщане и искания за признание на собствената културна идентичност, за да се стигне днес отново до издигане на преден план на либералните свободи и разбирания за равнопоставеност на жени и мъже като постижения и ценности на западната цивилизация, които не могат да се обсъждат и от които не може да се отстъпва в името на други по-традиционни и консервативни възгледи.

Типологията на Ентцинген и Бизвелд (2003) разглежда четири вида или измерения на интеграцията: социално-икономическа, културна, правно-политическа. Те дефинират и едно четвърто измерение, което наричат приемане от обществото.

Социално-икономическата интеграция е свързана с достъпа до пазара на труда. Тя включва и важните фактори на образование и езикова подготовка, които имат пряко влияние върху професионалната реализация. През последните години фокусът в западноевропейските страни се насочва и към едно явление, което е от изключителна важност за България, а именно етническия бизнес, имигрантското предприемачество. Два подхода се конкурират по отношение политиките на стимулиране на социално-икономическата интеграция. Позитивната дискриминация представлява правителствени мерки, които да облекчат и стимулират наемането на имигранти и представители на други непривилегировани малцинства. В някои страни те са толкова развити, че възникват анекдоти, че най-трудно е да си намериш работа, ако си мъж, бял, образован и хетеросексуален. Те изразяват фрустрациите на „класическото мнозинство”. Другият подход е mainstreaming. Той е насочен към специфични проблеми и не отделя имигрантите в отделна група. Целта е те да не бъдат стигматизирани и да не се създава впечатление у местното население за привилегироване на имигрантите.

Културната интеграция е относително лесна за дефиниране и трудна за реализиране. Ключова е джендър перспективата. Как култури с различно разпределение на ролите между половете и различно разбиране за ролята на жената да се адаптират към либералните западни ценности, наблягащи на равенството на жените и мъжете и на свободния избор на жената за трудова реализация? Как правото на различие се съчетава с либералното разбиране за неутралност на публичното пространство, което изключва носенето на ярки религиозни символи като мюсюлманската забрадка в училищата във Франция?

Правно-политическа интеграция. Европейският съвет в Тампере през 1999 г. категорично решава, че всички граждани в ЕС, независимо дали са родени в страна-членка или са натурализирани, се ползват с равни права. Политическото участие е ключовият индикатор. Правото да избираш и да бъдеш избиран отново се реализира по парадоксален начин: то се добива бавно и се постига частично – местни и европейски избори за граждани на страни-членки на ЕС, но когато вече правото е налице, ползването му не е особено ентусиазирано – участието на мигрантите в избори е като правило по-ниско от това на местните граждани. Участието в гражданското общество не е непременно по-активно и се изразява най-вече във включване в организации и асоциации на самите имигранти.

Отделните форми на интеграция – социално-икономическа, културна, правно-политическа - отпращат към различни публични политики. Ентцинген и Бизвелд (2003) разглеждат три групи, като във всяка отбелязват по два полярни модела, които очертават рамката, в която се разгръща цялата палитра от конкретни практики.

Гастарбайтери или уседнали мигранти. Гастарбайтерите са временни имигранти, призвани да запълнят липсата на работна ръка, най-вече по време на реконструкцията на Европа след Втората световна война. Дори когато пристигат временно, голяма част от имигрантите се установяват трайно, събират се със семействата, дори след пенсия не се завръщат в родните си страни, а остават в приемните държави. Политиките дълго време са били ориентирани към временната трудова имиграция. Изключения са примерите на окуражаване на постоянната имиграция. В действителност двете форми миграция много по-често се преплитат и преминават една в друга. Правилото е превръщането на временната миграция в постоянна. Не малко са и противоположните примери: на завръщане в родината или на продължаване на миграционната траектория.

Друго разграничение е между „модела на земята” и „модела на кръвта”.  Първият е основан на принципа на териториалността: всички граждани на една територия имат еднакви права и отговорности, независимо от етническия и националния си произход. Произходът е принципът, на който се базира втория модел: статутът на гражданство и произтичащите от него политически права се получават по рождение. В резултат трето поколение турци, родени в Германия, които не говорят друг език освен немски, се оказват имигранти, а живеещи от столетия в Русия етнически германци, често загубили немския език, имат по-лесен и привилегирован достъп до статута на гражданството. Германия е класическият пример на „модела на кръвта”, който обаче вече е коригиран в най-новото законодателство след 2000 г.

Проектът "Подкрепа за активно включване на имигрантите в българското общество" се изпълнява от Центъра за модернизиране на политики (ЦМП) в партньорство с Центъра за имиграция и интеграция. Проектът е финансиран в изпълнение на Годишна програма 2007 посредством схема за безвъзмездна финансова помощ: BG EIF 2007/01 на Европейския фонд за интеграция на граждани на трети страни (Европейски интеграционен фонд - ЕИФ).

Пълният текст на анализа, както и изследванията по държави, са публикувани на интернет-страницата на Центъра за модернизиране на политики.

*Информация на партньор на Econ.bg