Статистиката показва, че безработният българин има 7 пъти по-висок шанс да бъде беден от работещия му сънародник и близо 2 пъти по-висок шанс да бъде беден от пенсиониралия се такъв. Висок е делът и на живеещите в бедност българи, които попадат в групата на икономически неактивните лица – т.е. тези, които нито работят, нито търсят работа.

За обяснението на това могат да помогнат някои от водещите индикатори, които проследяват връзката между състоянието на бедност и стимулите за започване на работа – това са капанът на безработица, капанът на ниската икономическа активност и капанът на ниското възнаграждение на труда.

Капанът на безработица онагледява финансовите стимули на едно лице, което получава обезщетения за безработица, да започне отново да работи. По-точно той показва процента от брутния доход, който бива отнет, когато лице се върне към заетост, поради:

1. загубата на получавани обезщетения за безработица и съпътстващи ги социални помощи;
2. задължението за заплащане на данъци и осигуровки върху трудовия доход;

За България капанът на безработица по последни данни (2012 г.) възлиза на 81,6%. Това означава, че в състояние на заетост (и потенциално ниво на заплащане, равно на това преди да стане безработен), човек би получавал допълнителен доход в рамките на едва 18,4% от брутната си заплата, в сравнение с дохода, който получава като безработен. По този индикатор България се нарежда на 8-мо място сред 26-те страни членки на ЕС, за които има сравними данни (към 2012 г.).

Пример: Да вземем за пример лице от Ловеч, което получава 67% от дохода на средния работник в областта. Брутната заплата на това лице през 2012 г. се равнява на 338,69 лв./месец. Лицето е напълно самостоятелно, работоспособно, няма зависими лица и съответно с този си доход няма достъп до помощи като, например, детските надбавки, помощи за отопление и т.н.

Разликата между това, което лицето би получавало като обезщетения за безработица – 203,21 лв./месец и това, което би получавало под формата на нетен (чист) доход от работна заплата – 265,5 лв./месец, е едва 62,28 лв. (или точно посочените 18,4% от брутния му доход).

За да изкара тези допълнителни 62,28 лв., обаче, лицето ще трябва да ходи ежедневно на работа – факт, който е обвързан с ангажимент за полагане на труд, разходи за транспорт, вероятно и по-високи разходи за храна през деня, облекло и други.

Основният въпрос, който много наши съграждани логично си задават в този случай, е „Струва ли си?”. И ако в средносрочен и дългосрочен план отговорът почти винаги е „да“, в краткосрочен нещата не стоят точно така. Особено когато вземем предвид обстоятелството, че в много случаи безработните лица често са изправени пред избор между пасивно получаване на обезщетения за безработица и активно търсене на по-нископлатена работа от тази, която са изгубили.

Изкушението на съзнателния избор да останеш безработен е изключително силно в моменти на икономически спад, когато в повечето случаи на безработните се налага да кандидатстват за работа, предлагаща по-ниско заплащане от предходната им заетост (например – в строителството преди и по време на кризата). Поддаването на това изкушение, от своя страна, може да доведе до периоди на продължително отсъствие от пазара на труда, до загуба на трудови навици и конкурентоспособност.

В номинално изражение, капанът на безработица през 2012 г. за хората, получаващи 67% от заплатата на средния работник, варира между 50,4 лв. и 127,1 лв. на месец в отделните области на страната. Това е всъщност разликата между това, което безработните получават като обезщетения, и това, което биха получавали при полагане на труд срещу същата заплата, която са получавали в миналото.

Предвид това, че хората в своите решения се влияят най-вече от абсолютните, номинални стойности (вместо реалните или процентни стойности)- т. нар. парична илюзия в икономическата теория – тези сериозни номинални разлики между областите в допълнителния доход, който безработният би получил, ако започне работа, най-вероятно създават и различна мотивация за връщане на работа. Тоест може да се предположи, че един безработен в област Видин или в област Кюстендил (който получава обезщетение за безработица) е по-малко мотивиран да се върне на работа, отколкото човек в неговото положение в столицата или в област Стара Загора.

В комбинация с капана за безработица е добре да разгледаме още два индикатора – капана на ниската икономическа активност и капана на ниското възнаграждение за труд.

Капанът на ниската икономическа активност показва финансовите последствия за неактивно лице, което не получава помощи за безработица, но получава социални помощи при завръщане към трудова заетост. В случая с примерния работник от Ловеч (който в състояние на заетост може да получи 67% от заплатата на средния работник в областта), индикаторът възлиза на 35,4%. Това означава, че като неактивно лице, което започва да работи, той може да получи 64,6% по-високи доходи. Разбира се, без да взимаме предвид усилието за полагане на ежедневен труд и съпътстващите го разходи. Забележете, че колкото по-висок е потенциалният доход на едно лице, толкова по-нисък е капанът на ниската икономическа активност и обратно – колкото по-нисък е потенциалният доход, толкова по-висок е капанът.

Капанът на ниското възнаграждение за труд измерва процента от брутния доход, който е отнет чрез комбинирания ефект от по-високите данъци и осигуровки и загубата на достъп до социални помощи. Тоест, какъв процент от увеличаващият се брутен доход на работещите отива за данъци и съответно ги лишава от различни социални помощи. От 2008 г. насам нивото му за примерния работник от Ловеч е между 21,0% и 21,6%, което означава, че при теоретично увеличение на заплатата му от 67% от заплатата на средния работник на 100%, лицето ще получи около 79% допълнителен доход. Основният фактор за този благоприятен индикатор, разбира се, е пропорционалното облагане на доходите на физическите лица. Ако данъчната тежест нарастваше с увеличаването на трудовите доходи, капанът на ниското възнаграждение на труд щеше да е по-висок.

Капанът на ниската икономическа активност и капанът на ниското възнаграждение за труд в България са сред най-ниските в ЕС – фактор, който би следвало да води до повишена активност при търсенето на възможности за завръщане на пазара на труда, увеличаване на квалификацията или полагане на допълнителен труд от страна на работещите.

Фактът, че това не се случва (или поне не в достатъчна степен), е логично следствие от три основни фактора:

• Високият дял на структурната безработица у нас;
• Стимулите (високият капан на безработицата) и факторите (структурната безработица) за дълготрайно отсъствие от пазара на труда - т.е. високите стимули да не се търси работа докато се получават обезщетения за безработица съответно намаляват и шансовете за заетост и с времето увеличават шансовете за преминаване в неактивност;
• Териториални дисбаланси, които не се взимат предвид при определянето на националните политики.

 Така стигаме и до чисто статистическия ефект от промяната на минималната работна заплата, минималните осигурителни доходи и размера на социалните помощи върху разгледаните три индикатора:

Продължаващото повишаване на минималната работна заплата оскъпява цената на труда, което:

• създава по-високи стимули за търсене на работа от страна на икономически неактивните лица и съответно води до по-нисък капан на ниската икономическа активност;
• предизвиква спад в тяхната конкурентоспособност на пазара на труда и съответно - на вероятността за намиране на работа (което пък създава трайно безработни и структурна безработица).

Всяко повишаване на осигурителната тежест чрез увеличаването на осигурителните вноски намалява стимулите за повишаване на икономическата активност на безработните, икономически неактивните и заетите на ниски заплати – т.е. води до повишаване на стойностите и на трите капана.

Повишаването на размера на социалните плащания води до:

• намаляване на стимулите за търсене на заетост от страна на безработнитеи икономически неактивните лица– т.е. води до повишаване на стойностите на капана на безработица и капана на ниската икономическа активност, а с тях - и на структурната безработица и броя на дългосрочно безработните;
• намалява стимулите на заетите на ниски заплати да полагат допълнителен труд и да подобряват квалификацията си.
• няма положителни финансови ефекти върху стимулите на безработните, икономически неактивните и нископлатените.

 Някои изводи

Кумулативното разглеждане на тези индикатори показва, че традиционно нископлатените, но текущо безработни лица в България нямат особен стимул да търсят възможности за заетост преди изтичането на срока, в който имат право да получават помощи за безработица. Такива се появяват едва когато обезщетенията за безработица бъдат преустановени.

В същото време, въпреки благоприятните показатели на капана на ниската икономическа активност и капана на ниското възнаграждение за труд, икономическата активност остава сравнително ниска, а изкачването по стълбицата на доходите - бавно. Основната предпоставка за това са структурните характеристики на безработицата в България – т.е. трайното разминаване между уменията на работната ръка и нуждите на бизнеса, все още ниската производителност на труда и липсата на традиции в преквалификацията и ученето през целия живот.

Повишаването на размера на минималната работна заплата, минималните осигурителни доходи и социалните плащания няма как да адресират тези проблеми. Напротив, с изключение на положителния ефект от увеличението на минималното възнаграждение върху стимулите на неактивните лица, и трите инструмента оказват негативен ефект върху разглежданите групи, а в голяма степен - и на стимулите на работодателите да създават заетост.

По-високото минимално възнаграждение води до по-малък шанс за намиране на работа, а оттук - и до по-висок дял на дългосрочно безработните, по-висока структурна безработица и съответно – спад на потенциалния трудов доход. Натискът надолу върху потенциалния доход - фактор, който допълнително намалява стимулите за търсене на заетост, може да бъде адресиран по един единствен начин – с по-далновидни политики на пазара на труда, които насърчават създаването и търсенето на заетост.

Автор: Явор Алексиев, ИПИ