Анализът е на медийния експерт Георги Лозанов и е препубликуван от "Дойче веле".

Въпросът - справят ли се медиите с отразяването на емидемиологичната обстановка в страната, може да се раздели на два: достатъчно ли е количеството и надеждно ли е качеството на информацията, която те произвеждат.

Аудиторията иска още и още

По първия въпрос няма съмнение, че резултатът е впечатляващ. Толкова много никога и за нищо друго не се е говорило публично. Според някои наблюдатели дори се прекалява, което е започнало да дава обратен ефект. Нямам предвид конспиративния сценарий, че пандемията е медиен образ без реален прототип, а умерени позиции като тази на д-р Александър Симидчиев от Медицинския съвет, който отдава причината да има такова объркване и на факта, че имаме "твърде добра информационна система и отделният случай предизвиква генерализация".

Може и така да е, но няма как и от кого медиите да бъдат напътствани - те се подчиняват на аудиторията, а тя иска още и още от същото. Първо, защото колкото повече знае за бедствието, толкова по-успешно може да се защити от него. И второ, защото непрестанното информиране за една невидима заплаха само по себе си е терапия на страха от нея.

За качеството на предоставяната ни информация

Отговорът на втория въпрос е по-сложен и опира до достоверността на предлаганата информация, от която при бедствие буквално зависи оцеляването на хората. Защото да ги заблуждаваш в такава ситуация си е истинско виртуално мародерство. А те няма как днес да се ориентират кой ги заблуждава и кой не, ако не разчитат на изградените авторитети от вчера. Затова коронавирусът избута напред професионалната журналистика, която в мирно време се счита за скучна, с нейната запазена територия в традиционните медии. Телевизорът си върна славата. Той е интегриращ фактор за семейната общност, а когато една информация е плашеща, по-лесно я преживяваш в група.

Текат маневри и в медийната периферия. "Канал 3" и дори ПИК използват темата, за да си създават авторитет, като се надяват драматизмът на момента да разсее натрупаните съмнения. Техните представители бързат да задават въпроси преди всички, а представителите на институциите бързат да им отговарят, за да не си навлекат техния хейт.

По отношение на достоверността не много видима, но важна роля имат информационните агенции. Те произвеждат първична информация, с която захранват медиите, а не крайния потребител, така че нямат изкушението да го ухажват и привличат на своя страна. Освен това са на световния информационен пазар и в обмена помежду си дават възможност на засегнатите държави да ползват чуждия опит в борбата с пандемията.

Пирамидален информационен модел

Качеството на информацията обаче има още един критерий, на който медийното отразяване на Ковид-19 трудно издържа. Тя трябва да е плуралистична, т.е. да съдържа всички важни гледни точки по темата в тяхното многообразие и противоречивост. А такива по отношение на коронавируса съвсем не липсват. Като не става дума за произволни мнения, а за експертни позиции, зад които стоят научни авторитети. Те трябва ли да бъдат чути от българското общество? Отговорът е по-скоро не.

Възприетият у нас модел на информиране е пирамидален, на върха на който стои назначен от държавата щаб, а медиите като цяло възпроизвеждат неговата позиция. Шефът на щаба е строг, загрижен генерал, който е придобил статут на "глас на съдбата". Лично оповестява пораженията от заразата и лично преценява за какво още може да се говори. А то горе-долу се свежда до следното: стойте си вкъщи, другото не е ваша работа.

Правителството изглежда самò усети дефицитите на този информационен модел и създаде алтернатива на щаба - създаде Медицински експертен съвет. Той включи водещи специалисти и бе оглавен от един от най-просветените и всеотдайни български лекари. Но просъществува около седмица и резултатите от дейността му останаха само за "служебно ползване". А на най-активния критик на мерките, предприети от държавата - доц. Мангъров, от "най-високо място" му бе подсказано, че възраженията му са вредни за здравето и живота на населението.

От това имаме нужда

Смисълът на публичния дебат за коронавируса обаче не е да оспори правото на държавата да решава - то е дадено от конституцията. Нито да окуражи хората да не спазват социалното дистанциране - те са достатъчно уплашени, за да си го позволят, а и законодателят е приел сурови санкции. Смисълът е обществото да запази цивилния си характер и хората да не са лишени от правото на мнение. Да не губят гражданското си самочувствие, което помага на психическото им здраве, а то - на физическото. Смисълът е те да си набавят плуралистична информация за коронавируса от официалните източници, а не да я търсят в мрежата, където лесно стават жертва на фалшиви новини и слухове.

Последното се връща към шефа на щаба в нелепи журналистически въпроси, което го мотивира още повече да ограничава диалога си с медиите. И така кръгът се затваря.