Автор: Гедеон Рахман, Foreignpolicy.com (Оригинално заглавие: The End of the Win-Win World). Превод за Sandanski1.com: Мила Йончева

Прекарах професионалния си живот, отразявайки теми от международната политика, гледани през призмата на списание Economist и вестник Financial Times и заобиколен от хора, които следят тенденциите на пазарите и бизнеса. За мен бе напълно естествено да разглеждам международната икономика и международната политика като взаимосвързани. 

В моята книга "Бъдеще без победители" (Zero-Sum Future), издадена през 2009 г. се опитах да предскажа как световната икономическа криза ще се отрази на международната политика. Както показва мрачното заглавие, в тази книга се опитах да аргументирам защо смятам, че отношенията между основните политически сили ще стават все по-обтегнати и конфликтни.

С влошаване на икономическия климат за големите икономики ще бъде проблематично да възприемат отношенията помежду си като ползотворни за всички или като печеливши за всички. Нещо повече: Те вероятно ще оценят отношенията помежду си като игра с нулев резултат, т.е. това, което е добро за Китай, ще е лошо за Америка или това, което е добро за Германия, ще е лошо за Италия, Испания и Гърция.

Сега, когато второто издание на моята книга вече е публикувано, предсказанието се сбъдна. Това носи удовлетворение за мен като автор, но като човешко същество, това е доста тревожен факт. Утвърждаването на логиката на нулевия резултат минава като нишка през наглед несвързани събития в международната политика: Кризата в Европейския съюз, влошаването на американско-китайските отношения и застоя в световното управление.

Тази нова и твърде тревожна атмосфера е добре изразена на Световния икономически форум в Давос. За последните 20 години преди финансовата криза, Давос бе един празник на глобализацията, където политическите лидери от цял свят повтаряха едни и същи идеи за взаимнополезната търговия и инвестиции и омайваха инвестиционните банкери и президенти на мултинационални компании. Настроението в Давос тази година е свързано с търсене, като програмата включва многобройни сесии, посветени на преосмисляне на капитализма и кризата в еврозоната.  

Европейският съюз е общност, изградена въз основа на логиката на взаимните ползи. Основателите на Обединена Европа са смятали, че европейските страни ще бъдат в състояние да забравят вековни конфликти в името на взаимнополезното икономическо сътрудничество.

По тяхната логика изграждането на общ пазар и разрушаването на препятствията по пътя на търговията и инвестициите е трябвало да направят всички страни по-богати и евентуално да ги накарат да работят заедно. С други думи, добрата икономика ще доведе до добра политика и страните в Европа ще се обединят.  

В продължение на десетилетия тази логика функционираше безотказно.

Но изправена пред сериозна икономически криза, тази позитивна логика на взаимните печалби се обърна. Вместо взаимно да подпомагат изграждането си, европейските страни се страхуват, че се теглят към дъното.  

Страните от южна Европа – Гърция, Португалия, Италия и Испания - смятат, че са вкарани във валутен съюз с Германия, което е направило икономиките им твърде неконкурентоспособни. За тези страни Европейският съюз вече не се свързва с нарастващ просперитет, а се е превърнал в път към нарастващо задлъжняване и масова безработица.

За сметка на това, страните от северна Европа - Германия, Финландия и Холандия - все по-често не са склонни да дават на заем милиарди евро, за да откупват изпитващите затруднения южни съседи. Северните страни се страхуват, че няма да получат парите си обратно и че проспериращите им икономики ще бъдат повлечени надолу.

Франция вече загуби кредитния си рейтинг ААА, което прави Германия единствената голяма страна в еврозоната с престижен рейтинг ААА. Мнозина германци се притесняват, че работят много и "играят по правилата”, но се налага да спасяват страни, в които хората редовно не плащат данъците си и се пенсионират на 50 години.

От началото на кризата европейските политици твърдят, че решението на дълбоката криза в Европейския съюз е "повече Европа”, т.е. по-голяма европейска интеграция. За съжаление тяхната интерпретация за смисъла на това твърдение доста се разминава и се диктува от спецификата на националните дебати.

За южноевропейците "повече Европа” означава евробондове т.е. бондове за дълг, издавани от Европейския съюз, които ще намалят лихвите им и ще подпомогнат финансирането на техните правителства. Но за германците това е едно опасно обещание да гарантират дълга на съседите си за продължителен период от време. За тях "повече Европа” означава стриктно прилагане на бюджетната дисциплина от центъра, т.е. германските правила валидни за всички.

През следващите няколко години това първоначално противоречие вероятно ще доведе до разногласия и съперничество в страните от Европейския съюз, тъй като политическият аргумент трябва да се приложи в един влошаващ се икономически климат. Отказът на Великобритания да се включи в новия Европейски договор по време на Срещата на върха в Брюксел през декември 2011 г. доведе до осъждащи статии в медиите за британски развод с континента. Възможно е това да е само началото.

Един от симптомите, които ще покажат развитие на европейската политика в тази посока ще бъде засилването на политически партии с националистическа насоченост и скептично отношение към Европейския съюз и общата европейска валута. В това отношение Марин Льо Пен и оглавявания от нея Национален Фронт ще отбележат подем на предстоящите президентски избори във Франция. Други евроскептични политически партии включват Партиите на свободата в Холандия и Австрия, както и Северна Лига в Италия, Истински Финландци във Финландия и разнородната смесица от крайно десни и крайно леви партии в Гърция.

По ирония на съдбата засилващата се криза в Европа съвпада по време с решението на САЩ да пренасочат фокуса на международната си политика към Азия и Тихоокеанския район. Макар, че "уклонът към Азия" бе представен като дългосрочна реакция на бъдещи икономически тенденции, той представлява и пренасочване към промяната в световния баланс на силите в периода след световната икономически криза.

Грубо казано, САЩ възприемат много по-сериозно подема на Китай. Американското превъзходство далеч в бъдещето вече не се счита за даденост. Нито може да се предположи, че един по-силен и богат Китай е добра новина за Америка, както твърдяха до сега американските президенти от 1978 г. насам. Напротив, като индивиди и като нация американците все по-често имат неприятното усещане, че едни богат и силен Китай може да означава бедна и слаба Америка.

С други думи, подемът на Китай не е взаимно-печеливша позиция и за двете страни. Това е една типична игра, в която един печели за сметка на друг, т.е. игра с нулев резултат. Това усещане се долавя и в президентската кампания, като е добре отразено в протекционистките изказвания на Мит Ромни, и прозира в т. нар. "меко ограничаване” на Китай от администрацията на президента Обама.

Ромни вече обеща да нарече Китай "манипулатор на валута" и да ги "удари" с тарифи на китайските стоки. Подобни аргументи са намирали израз и преди, особено по време на президентски кампании, но те обикновено не се предлагат от про-бизнес настроените републиканци. Въпреки това притесненията на Америка за високото ниво на безработицата и растящия национален дълг правят лесно отхвърлянето на разковничето на свободната търговия.

Във възторга от президентските избори често забравяме до каква степен протекционизмът е интелектуално реабилитиран в САЩ. Дори уважавани икономисти като Пол Кругман и Фред Фергстен твърдят, че налагането на тарифи ще бъде оправдана ответна мярка срещу китайската валутна политика. Подобна промяна се провежда и по отношение на американската военна политика и стратегическо мислене. Пренасочването към Азия, предприето от администрацията на президента Обама, е отговор на подема на Китай. Според списание Economist Китай ще се превърне в най-голямата икономика в света в пълния смисъл на думата през 2018 г.

Вашингтон отчита, че Пекин "показва мускули”, като увеличава военните си разходи и демонстрира по-неотстъпчива политика по граничните спорове със съседите си - Индия, Япония и Виетнам. В резултат на тези наблюдения, САЩ търсят обща почва с изнервените съседи на Китай, като укрепват договореностите с традиционните си азиатски съюзници, като същевременно обещават да засилят военното си присъствие в региона.

Този ход придобива още по-голямо значение в контекста на плана за сериозни съкращения на цялостните военни разходи на САЩ. От своя страна Китай правилно определя тази политика като "меко ограничаване" и надали ще остане пасивен. Новото китайско ръководство под натиска на националистите в обществото може да отговори подобаващо.

Американско-китайските отношения отдавна носят белезите и на съперничество, и на сътрудничество. Но елементите на съперничество все по-често вземат връх. Това все още не е нова студена война. Но състоянието на отношенията между САЩ и Китай, като единствена супер сила и нейния вероятен съперник, ще наложат тона на международната политика през следващото десетилетие. Всъщност, нарастващото съперничество между Вашингон и Пекин е съществен фактор в третото основно проявление на логиката на играта с нулев резултат в международната система – застоя в многостранната дипломация, от Световната търговска организация до преговорите за промяна на климата и блокираните усилията на G-20 за налагане на световно финансово регулиране.

В разцвета на глобализацията през последните три десетилетия големите търговски споразумения бяха едновременно символ и двигател на утвърждаването на общите интереси между големите политически сили. Създаването на европейския общ пазар през 1992 г. и на Северно американската зона за свободна търговия през 1994 г., създаването на Световната търговска организация през 1995 г. и приемането на Китай в нея през 2001-ва бележат създаването на една истинска глобална икономика.

Но дните на историческите нови търговски споразумения са вече минало.

Световните лидери вече спряха да призовават за завършване на търговските преговори в Доха, подобни призиви без съдържание вече са повод за присмех. Въпреки това има някои малки победи: В края на 2011 г. Конгресът най-сетне прие дългоочакваното споразумение за свободна търговия между САЩ и Южна Корея, същевременно Русия бе приета в Световната търговска организация. В момента Световната търговска организация играе отбранителна роля, опитвайки се да предотврати вълна от протекционизъм. Служителите там изпитват ужас от възможността да разглеждат спора между САЩ и Китай за валутата, страхувайки се, че подобно дело ще носи толкова сериозен политически контекст, способен да разруши световната търговска система.

Положението е сходно и в други области, където някога имаше големи надежди за международно сътрудничество. Преговорите за климата бяха спасени на косъм от пълен провал в края на 2011 г. в Дърбан, Южна Африка, въпреки това малцина смятат, че неясното и видоизменено споразумение, постигнато там ще има някакво влияние върху решаването на световните проблеми. Усилията на G-20 да наложат нови форми на глобално финансово регулиране също доведоха до разочарование. Кризата в Европейския съюз, който дълго време се считаше за водач в глобалното управление, сериозно навреди на каузата на многостранното сътрудничество.

Преди няколко месеца се озовах седнал на една маса до висш служител на Европейския съюз, който се оказа, че е чел книгата ми.

"Моята задача е да докажа, че тезата Ви за нулевия резултат е грешна", ми каза той. Отговорих ми, че като автор се надявам да съм прав, но като европеец и като човек, се надявам да съм сгрешил. Моят сътрапезник се усмихна и каза: "Това прави задачата ми твърде диалектическа".

Това е една от хубавите черти на добрите служители на Европейския съюз, че с готовност разговарят с критиците си и нямат проблеми да използват думи като "диалектически". Опасявам се, обаче, че образованите технократи няма да се справят добре в новата ера. Светът на нулевия резултат, в който едни печелят за сметка на други, може да задейства по-тъмни сили.