Малко се говори за една немалка част от българите, които са пред навършване на пенсионна възраст, но нямат необходимия стаж, за да получат пенсия. 

Причините да се озоват в тази ситуация са различни. Не разполагам със статистика по този въпрос и самият факт, че никой от институциите в България не са си направили труда поне да оценят проблема говори за тяхното безразличието и нехайство. 

В пенсионната система има правила, залегнали в Кодекса за социално осигуряване. Частично въпросът беше по-меко решен преди години, когато правото на пенсия се определяше по точкова система - възраст и стаж. 

Но това вече не е така. Въпросите са два. 

Единият е за недостигащия стаж на някои хора, но същата „цъкаща бомба” е и с ниските осигурителни вноски, които плащат немалка част българи, т.е. с неосигуряването върху реалния доход. 

Тези от нас, които получават доходи по-големи от максималния осигурителен, няма да ги мислим, те би трябвало да са добре, макар че и част от тях плащат минимални осигурителни вноски. Но тези, които години наред са приемали от работодателя пари под масата и са се съгласили да бъдат осигурявани на по-нисък доход, отколкото получават, без да са плували в благополучие, са в риск един ден да се озоват с нищожна пенсия. Какво е общото между тези две категории хора? 

Ами те, докато са били здрави, жизнени, в работоспособна възраст, са си изяли пенсиите. Защото, в крайна сметка, НОИ ще изплати онези пенсии върху онзи доход, върху който те са се осигурявали. Това е. И ще бъде сериозен политически тест, когато тази категория хора започнат да се пенсионират. 

Защо политически тест? Ще наблюдаваме, когато проблемът стане достатъчно видим за обществото, дали политиците ще се обърнат и ще кажат: такива са били правилата, на вас са ви известни, от вашето поведение е това следствие и сте си заслужили този статус. Или – обратното: ще има политически натиск, защото може да става дума за голяма група хора и внасяли, не внасяли, да решат – е, дайте да им платим пенсиите, човещина е. Но – нито едното може да стане, нито другото е редно да се случи. Защото хората се осигуряват не на реалните си доходи, а на минималните, именно защото нямат доверие в пенсионната система. А нямат това доверие, защото тя не заслужава доверие. 

Ако отворите КСО, ще видите, че първите две страници са заети само от изброяване на датите и броевете на Държавен вестник, в които са правени промените. 

Хората имат семейство, имат бизнес, работа и не могат всяка сутрин да следят на кой какво му е хрумнало и коя запетайка и дума са се променяли през годините. Затова те махат с ръка и казват – аз на пенсия не мога да разчитам и затова няма и защо да се осигурявам. Всичко това е един затворен кръг. Но, в крайна сметка, отговорност за това състояние носят народните представители, които у нас са особено безотговорни! Ако се върнем на цъкащата социална „бомба” с ниските осигуровки при тези хора, когато настъпи възрастта за пенсионирането им – тя просто ще избухне в краката им. В най-добрия случай, ако са достатъчно много и достатъчно гласовите, политиците ще направят така, че да вземат от Павел, за да дадат на Петър, примерно. 

Разбира се, не става дума за достойна пенсия, а при такъв развой на проблема, те ще вземат едни пари, които обикновените хора наричат „за Бог да прости”. 

Многократно се питам – защо у нас подхождаме към една такава важна система, каквато е пенсионната, и която на практика засяга всеки човек, твърде лекомислено и търсим отговори едва, когато се обърне колата? Спомням си, че казах на г-н Калфин навремето, когато беше вицепремиер: има опит, който можем да приложим от САЩ. Тази страна не е без проблеми, но имат интересен подход. 

През 1980 г., виждайки предстоящата финансова криза в пенсионната система, те правят комисия от експерти и представители на двете основни партии, която работи в продължение на година и половина и определя параметрите, които след това стават закон. До ден-днешен, през 2017 г., тя не е променяна, в изключение на величини, които е нормално да се индексират. Каква е разликата между тях и нас? 

Тя е в отношението на народните избраници към т.нар. електорат или към данъкоплатците. Не може всяка година да сменяте правилата по два и три пъти, правите ли го – означава, че третирате народа като стадо. Човек и да иска да си направи някаква дългосрочна сметка и да си нагоди поведението спрямо тях у нас, е трудно постижимо. Вярно, има хора, притиснати от живота и субективни обстоятелства, които изнемогват и имат някакво логично обяснение за плащането на ниски осигуровки по собствено желание, т.е. искали са, но не са могли. Но днес дори и тези, които искат, не го правят. 

Пак ще повторя – защото нямат увереност, че ще получат полагащото им се един ден, когато дойде време да излязат в пенсия и не са сигурни, че дотогава системата няма да бъде прекроена поне 6 пъти. 

Не знам с точност какъв е профила на хората, на които или не им достига стаж, или са се осигурявали на много ниски доходи, но те трябва да знаят, че НОИ има една електронна услуга, която могат да ползват, за да си изяснят пенсионния статус. И да начертаят своя план за времето, когато ще изпаднат в истински вакуум, когато нито ще получават заплата, нито пенсия, до навършването на годините, когато ще им начислят минималната за страната. Както за всичко – и за този проблем трябва да се мисли отрано. 

Любомир Христов, финансист. Бил е главен икономист и член на УС на БНБ (1990-1994), съветник на директора на Световната банка (1995-2000), работил е в американски компании (2001-2006), бил е директор на Централния депозитар (2007-2008), член на експертна група в Европейската комисия (2008-2011), член на Консултативна група към Европейския банков регулатор, Лондон (2011-2016), председател е на УС на Институт на дипломираните финансови консултанти.