Тази седмица правителството прие набързо пакет от промени в Кодекса за социално осигуряване (КСО), голяма част от които бяха изготвени още от работната група към служебния министър на труда Йордан Христосков. Начинът, по който бяха обсъдени и приети промените, би могъл да послужи за учебникарски пример как не трябва да се провеждат мащабни промени в която и да е сфера. Ето защо:
1/ Никой не знае как и с колко точно ще се вдигат осигуровките в следващите години (извън министър Калфин и участвалите в заседанието на тристранката миналата седмица). На страницата на МС (в прессъобщението след заседанието на правителството) пише единствено, че ще се повишават „плавно”. Проектът за промени в КСО, разбира се, не може да се намери нито на сайта на МС, нито все още е качен в базата от законопроекти на страницата на парламента.
На помощ идва обаче стенограмата от заседанието на МС, от която става видно, че всъщност изначалният план за вдигане на осигуровките набързо е бил променен след заседанието на тристранката тази седмица. По думите на министър Калфин, „…осигурителната вноска ще се увеличава с 1% от 2017 г. и с 1% от 2018 г., вместо предвидените в проекта 4,5% за 12 години напред”.
От цитата, записан в стенограмата, изобщо не става ясно колко точно и на какви стъпки ще бъде увеличението на осигурителната тежест в следващите години. Не става ясно и дали тези 2 процентни пункта увеличение през 2017 и 2018 г. са само за пенсионното осигуряване (Фонд „Пенсии” на ДОО) или пък включват в себе си и някакво увеличение на вноската във Фонд „Безработица”, както беше изначалният план.
Не е допустимо за такава сериозна промяна в социалното осигуряване, която засяга всички осигуряващи се, да има само 1 ред в стенограма на правителството, без каквато и да била допълнителна информация – точен график, изчисления за очаквани приходи или какъвто и да е анализ.
2/ Особено притеснително е това, че в нито един момент от обсъждането на пенсионните промени не беше оповестен някакъв количествен анализ как ще повлияят на приходите и разходите в Държавното обществено осигуряване, на заетостта, на сивия сектор, на броя пенсионери и осигуряващи се във всяка една година от периода и т.н. Дори и да са били направени някакви изчисления по проекта на министерството (които не са публични), такива със сигурност няма как да са били направени в няколкото часа между обсъждането на пенсионните промени на тристранката предния ден (вторник) и заседанието на МС в сряда. Оценка на въздействието или поне базов анализ за очакваните ефекти е задължителна в такива случаи, при които се прави заявка за цялостна реформа на една система с мерки, които се простират в следващите 28 години.
3/ Недопустимо е такива сериозни промени в осигурителната система да се гласуват от МС набързо и „на вносител”, т.е. на доверие към вносителя (в случая – министър Калфин), без да се представя и гласува самият проект за промени в КСО.
4/ В последният момент се прави поредното отстъпление от може би единствена наложителна промяна в пенсионната система, а именно – вдигането на пенсионната възраст. Отстъплението е по отношение на категорийните работници, които са една от причините за ниската ефективна възраст на пенсиониране в България (макар и не най-голямата). Не стига че това вдигане ще пълзи с костенуркови стъпки (с по 2, 3 или 4 месеца на година в зависимост от годината, пола и категорията труд) в следващите 28 години, но и първоначалният план за това възрастта за пенсиониране да достигне накрая на периода 57 години за първа категория и 62 – за втора всъщност се намалява с по 2 години за всяка от двете категории. Т.е. от стенограмата разбираме, че вдигането на възрастта всъщност ще продължи докато тя достигне 55 години за първа и 60 години за втора категория труд.
5/ Предлагат се лесни решения (вдигане на осигуровките), а се бяга от най-сериозните проблеми (ТЕЛК-овете и инвалидните пенсии). Основната пробойна в разходопокривната система са именно т.нар. инвалидни пенсии. Те са основната причина ефективната пенсионна възраст в България да е с около 5 години по-ниска от средната за ЕС (може би вече и повече, предвид това, че данните са отпреди няколко години). Категорийните работници също са част от огромния проблем с ранното пенсиониране в България, но те са относително много по-малка част от гледна точка на броя хора, които се пенсионират по-рано всяка година с инвалидни пенсии и съответно – от 1-ва или 2-ра категория труд.
И докато вдигането на осигурителната тежест може да се реши, както видяхме, за няколко часа, разрешаването на многогодишния и задълбочаващ се проблем с инвалидните пенсии изисква много и целенасочена работа по медицинските експертизи – кой и по каква методика ги прави, какъв е контролът върху издадените ТЕЛК-ве и т.н. Предвид това, е напълно разбираемо защо мерки в тази посока изобщо не присъстват в пакета „реформи”.
Като цяло, начинът по който се прави в момента промяна в социално-осигурителната система, която засяга цялото общество (т.е. осигуряващите, настоящите и бъдещи пенсионери), спокойно може да влезе в някой наръчник за политици като изключително лош пример за правене на политика – набързо и на сляпо, без прозрачност, без оценка на очакваните ефекти, с отстъпление от малкото смислени мерки и без да се засягат най-наболелите проблеми. На този фон препоръката на премиера към всички министри (виж гореспоменатата стенограма) да осигурят парламентарна подкрепа на своите партии за приетия пакет, е, меко казано, опасна („Тук искам само да ви помоля, тъй като предстои да се приемат в парламента здравна реформа, правосъдна реформа, сигурност, антикорупционната стратегия, ще ви моля всички парламентарни групи, които представят коалицията в парламента, да се съобразяват с решението на Министерския съвет”). По този начин ролята на парламента, вместо да бъде законодателна власт и коректив на изпълнителната власт, за пореден път се свежда единствено до репликиране и узаконяване на този изключително вреден модел за правене на политика.
Автор: Десислава Николова, И.П.И
