Преди месец разбрахме, че ЕЦБ е готова да възобнови прекратеното в края на 2018 г. изкупуване на активи. Тя намали лихвата от -0.4 на -0.5 %. Това предизвика най-различни коментари – от одобрение до пълно отричане.
Подобни спорове в САЩ за политиката на ФЕД се чуват от месеци. Там активният поддръжник за намаляване на лихвите е самият Доналд Тръмп. Той дори заплаши с уволнение шефа на ФЕД, ако не побърза с намалението. По същата причина турският гуверньор на Централната банка беше уволнен от Реджеп Тайип Ердоган през лятото на 2019 г.
След съобщението на ЕЦБ традиционните разбирачи у нас веднага заклеймиха като погрешна политиката за използване на ниските лихви и увеличаването на паричната маса като инструмент за въздействие върху растежа. Нашите чистофайници са против намесата на централните банки, така както са против намеса на правителствата.
В много европейски страни отдавна се води дискусия за умелото съчетаване на фискалната и парична политика при въздействието върху растежа. Странното е, че от тези дискусиите не личи да се търси опора в натрупания през годините опит на развитите страни. Брюкселските специалисти са въвели някакъв кодов език, който прави непонятни възможните ходове и препоръки на европейските експерти. На срещата на финансовите министри в Хелзинки на 14 и 15 септември 2019 г. френският финансов министър даде следната препоръка, за да се подпомогне растежа: „Повече инвестиции от страни, които имат фискално пространство да го направят; повече реформи в страни, в които е ниска производителността; икономии на държавни разходи.”
Страни с фискално пространство, според брюкселския език, са Германия и Холандия, които реализират бюджетни излишъци. Страните, на които се препоръчват реформи най-вероятно сме ние, Румъния и още няколко. Ако я нямаше потребността от третата препоръка, вероятно имената на страните щяха да съществуват в това изказване. Но понеже нуждата от намаление на разходи заради огромния публичен дълг се отнася за стари членки на съюза, включително Франция и Италия, препоръките на френския финансов министър са без адрес.
Този подход няма да допринесе за осъществяването на препоръчаното от Марио Драги подходящо съчетаване на фискални и парични мерки. Тези, които имат достатъчно свои бюджетни пари без да се налага да увеличават дефицити и дългове, едва ли се нуждаят от подсещане отвън, за да ги изразходват за своите страни. Известно е, че в Германия отдавна се говори за такива мерки. Що се отнася до групата страни с ниска производителност, на които традиционно се препоръчва да правят реформи – това вече омръзна на всички. Препоръката за ограничаване на държавните разходи е най-неработеща. Евентуалното използване на държавни разходи за стимулиране на растежа ще увеличи прекомерно публичният дълг в тези страни, чийто дългове отдавна са минали 100% от БВП. Вероятно това е причината в последно време да се чуват гласове за преразглеждане на Пакта за стабилност, според които трябва строго да се спазват фискалните показатели за дефицит и дълг. Това е тежкият проблем и той съвсем не е причинен от постоянните заподозрени България и Румъния. Нашата страна е една от трите с най-нисък публичен дълг.
Колкото повече се отлага ясното артикулиране на проблемите, свързани с растежа и с икономическите механизми на управление на Европейския съюз, толкова по-трудно тези проблеми ще се решават. При тези условия ще бъде невъзможно да се изпълнят препоръките на ЕЦБ за умело съчетаване и използване на фискална и парична политика. Всичко това се случва не защото не съществува общо европейско министерство на финансите, както твърдят някои френски, а и наши експерти. Една от причините се крие в пренебрегването на съществуващият от десетилетия опит при използване на фискалните и парични инструменти, както и в това, че се допуска неяснота относно съдържанието на общата икономическа политика на Европейския съюз. Известно е, че за такава се говори от началото на 1992 г. след договора от Маастрихт и особено от 1999 г., когато се слага началото на общата валута. За съжаление, през последните години се появиха нови твърдения за възможното съдържание на икономическа политика, които нито са доказани, нито дори достатъчно аргументирани. От подобен характер е съждението, че е невъзможно да има обща валута, когато бюджетните политики са национални. Този постулат се поддържа от тези, които не разбират смисъла и съдържанието на националните държавни бюджети. Тези бюджети са преди всичко еманация на конституционните права на хората и финансова основа на съвместното и общо живеене на тези хора в съответната страна. Колкото до общата икономическа политика, тя е много точно формулирана в решенията и резолюциите на ЕЦБ в периода 1999-2000 г.
При критиките спрямо ЕЦБ често се забравят дори известни от учебниците истини от началото и края на двадесетия век. Всеки учебник по банки и финанси ще ви покаже, че централните банки са създадени преди столетия. Емисионната им дейност се е развивала. На определен етап от това развитие тя се свързва и с изкупуване и продаване на държавни ценни книжа – това, което днес наричаме количествени улеснения и считаме за новост.
В следващите редове ще се припомнят отдавнашни събития, свързани с ролята на централните банки и фиска, обществените реакции за тяхното използване, както и позабравени обобщения за прилаганата през отминалите години фискална и парична политика в САЩ и в Европа.
Известно е на всички, че кризата от 1929 г. е призната за най-страшната депресия, разрушила света. Тя започва от САЩ и хвърля Европа в пълен икономически хаос. Според много изследователи грешката, която се допуска тогава от САЩ се дължи на прекалената вяра на министъра на финансите Ендрю Мелън в оздравителния ефект на кризата. Според тази вяра кризата ще изчисти всичко лошо, ще се започне начисто и ще се тръгне напред с по-голяма скорост. Това е съдържанието на либерализма от 20-те години на миналия век, прокламиран от Хаек, Мизас, Щумпетер. На последния принадлежи звучащата красиво фраза за „разрушителното съзидание”. На практика през 1929 г. става точно обратното. Разрушението не само не е съзидателно, но е с мащаби на апокалипсис. Ендрю Мелън подава оставка и е пратен посланик някъде далече от Америка. Интересното в случая е, че този човек е бил успешен банкер и е имал огромно състояние за времето си.
Има много изследователи, които считат, че разразилата се криза от 1929 г. е в основата на страшната Втора световна война /1939-1945 г./.
Полезният резултат от всичко това е, че светът разбира и оценява нова рецепта за развитие на капитализма. Не трябва да се чака всичко да се разруши. Споменатите по-горе теоретични догми са забравени още в края на 30-те години. Трябва да се реагира като се използват възможностите на държавата, за да се ограничат разрушенията на кризата. Капитализмът сякаш се възражда, въоръжен с нови практически напътствия и обобщения. Появява се книгата на Джон Мейнард Кейнс през 1936 г. – „Обща теория на парите, лихвата и заетостта“.
Той е бил не само блестящ учен, но и забележителен човек с обаяние и чар, който му е осигурявал завидно място не само в средите на учените, но и сред посетителите на най-аристократичните английски клубове. На Кейнс дължим възникването на макроикономиката като наука и практика, както и новата роля на държавните бюджети и това, което днес наричаме фискална политика и фискални мерки при регулирането на икономическите цикли. На тази основа са успешните разговори в Бретън Уудс през 1944 г. на световния демократичен експертен елит, в който участва и Кейнс. Решенията от Бретън Уудс за фиксиране на курсовете на валутите на западните страни към долара, а на долара към златото /1 долар за 35 гр.злато/, както и за учредяване на МВФ през 1945 г. осигуряват на света най-добрите в икономическо отношение 30 години. В Бретън Уудс се признава официално господството на САЩ в световните финанси и окончателното слизане от световната сцена на английската лира. Поради това обстоятелство започналата Студена война през петдесетте години между доскорошните военни съюзници, добива през шестдесетте години много по-широк обхват.
В нашата страна, въпреки че след началото на шестдесетте години комунистическите репресии бяха смекчени значително, се засили натиска спрямо научните институти, които се занимаваха с икономически проблеми. Допускаше се да се получава и ползва информация от много европейски западни страни, но строго се забраняваше да се споменава дори, че е имало подобно събитие в Бретън Уудс и че капитализма се развива успешно на основа на златния стандарт и фиксирания валутен курс. До изследване на въпросите за валутния курс се допускаха само правоверни членове на партията и в никакъв случаи безпартийни.
Интересното в случая е, че след 1975 г. и настъпване на ерата на глобализацията и ерата на Маргарет Тачър /1979-1990 г./ и по-късно на Рейгън /1981-1989 г./, западният свят забрави Кейнс и се зае да отрича ролята на държавата и публичните финанси. Настъпи времето на друг голям икономист – Милтън Фридмън. Той даде обосновката на нова парадигма, според която се отстранява намесата на правителствата в регулирането и съответно в макроикономическите инструменти. Фридман замести публичните финанси с новата роля на паричната политика, осъществявана от централните банки. Те трябва на основа на закон да бъдат напълно независими от политиките на правителствата, което им позволява да следват повелите на пазара и да въздействат чрез парите върху регулирането на икономическия цикъл. В утвърдилата се по това време като практика макроикономика, се появяват нови инструменти свързани с математически модели при използването на паричната емисия за влияние върху икономиката. Дори вече не се говори за емисионната дейност на централните банки, а за ролята им при постигане на набелязана целева инфлация, която трябва да е полезна за всички и да се осигурява чрез регулиране на паричната маса. Тя вече не е нещо определено, както е при златния стандарт. Паричната маса се определя от дискреционната дейност на експертите от централните банки и техните парични комитети. От този период са и многобройни публикации, които утвърждават все по-голямата роля на финансовите пазари и на паричните регулации. Централните банки стават основна опора на всички макропрогнози и препоръки за развитие.
Тази роля на централните банки съществува и до днес. Тя беше значително обогатена и изменена в периода на кризата от 2008 г. Терминът количествени облекчения се въведе от министерство на финансите на САЩ и ФЕД при съставянето и прилагането на програмата от 2009 г. за спасяването на няколко финансови институции и на американските автомобилни гиганти. Забележителното в тази програма е фактът, че едно правителство на републиканците, отричащо последователно държавната намеса и хвалещо ролята на пазара, след известни колебания от края на 2008 г., реши да даде 800 млрд. долара за спасяване на частни компании. Програмата беше продължена и от правителството на президента Барак Обама /2009-2017 г./, което получи властта в средата на 2009 г. В резултат кризата не надхвърли границите на рецесия, не се превърна в световна депресия и разрушенията и загубите бяха ограничени. Така опитът от 1929 г. позволи на света да се справи по-добре с кризата от 2008 г., както и с дълговата криза в Гърция през 2010 г. Това знание предотврати опитите дълговата криза да стане криза на еврото и то да бъде низвергнато.
Не трябва да забравяме, че първите, които отхвърлиха догматичното тълкуване на ролята на пазара и се намесиха решително при наченки на банкова паника, бяха англичаните при случая през 2007 г. с банката „Нортън Рок“. Веднага след като се появиха опашки пред банката от изплашени спестители, теглещи панически парите си, ръководителят на английската централна банка поиска и получи от правителството обща гаранция за всички влогове и за всички банки. Опашките веднага изчезнаха. Такава решителност малко по-късно прояви и Ангела Меркел при първите признаци на паника и теглене от германските спестовни каси.
На основа на този опит светът заговори за промени, които включваха дори забрана на офшорните компании и техните убежища, а също и връщане в САЩ на задължителното отделяне на инвестиционната от търговската дейност в банките и забрани за развихрилото се търгуване с мними активи, опаковани като деривати и нови финансови инструменти. Това бяха мерки, които се предлагаха не само от академичните среди, но и от правителствени ръководители на поредното събиране на Г-20 през 2009 г. За съжаление, повечето от тези много полезни изводи бяха пренебрегнати и забравени през следващите години. Време е сега, вместо да се измислят нови фрази за прикриване на реалността, многобройните институционални образования в ЕС, натоварени да следят риска, стабилността и факторите за растеж, както и използването на фискалната и парична политика да се заемат с анализ и обмисляне на всичко това. Сигурно ще стигнат до полезни за всички страни изводи и препоръки относно смекчаване на възможните неблагоприятни фактори в общото европейско развитие.
Нека не забравяме, че този опит и обобщения за минали кризи, позволи на Марио Драги да изрече през 2012 г. няколкото изречения, които спасиха еврото.
„В рамките на нашия мандат ЕЦБ е готова да направи всичко необходимо за запазване на еврото. И повярвайте ми, това ще бъде достатъчно”. Преди дни той отново без колебание твърдо заяви, че ще възобнови изкупуването на активи, за да противодейства на неблагоприятните процеси в ЕС, застрашаващи икономическия растеж и стабилността на европейската валута. Криистин Лагард отбеляза, че намира това за правилно решение. Трябва да помагаме това да се осъществи, а не голословно да го отричаме. Ще бъде добре, ако новата европейска комисия, подпомагана от съществуващите многобройни институции и администрации на ЕС, успее да намери подходящ начин, за да придаде на разговорите за фискалните и парични политики необходимата яснота и практическа полезност.
Христина Вучева е доктор по икономика и професор по финанси. Тя е бивш министър на финансите в първото служебно правителство /1994-1995 г./
