Автор на материала: Александър Димитров ( a.dimitrov@econ.bg )
Светът е многофасетен и субективен. Всеки от нас като човек има своите лични възгледи и предпочитания. Има един момент обаче, в който личното се сблъсква челно с професионалното - с виждане, което е изразено на по-макро ниво, от по-макро участници. Имайки предвид, че живеем в ерата на корпорациите, често кариерното развитие на повечето хора зависи от порядките, които икономическите гиганти (или по-малки големци) диктуват.
Пиърсинг и татуу културата изживя преди време своя бум, започвайки от 1989 г. и промените, които настъпиха тогава в обществото ни. Това е бунтът, един начин на себеизразяване, който предизвиква обществото и околните, едно минималистично въстание на индивида. Този бунт важи все още с пълна сила не само в родни мащаби, но и на глобално ниво, като почитателите на културата стават все повече и повече. Успоредно с това се увеличава и конфликтът себеизразяване - работен дрескод. И докато много компании все още поддържат една строга политика, недопускаща такъв външен вид, то други започват да осъзнават процесите на либерализация - в случая телесно-модификационна, и разширяват границите на своето виждане спрямо евентуалните служители.
Въпреки това причисляващите се към културата все още са обект на дискриминация, която поставя под въпрос личните им и професионални качества. Класическото схващане е, че пиърсингите и татуировките са присъщи на бедните, необразованите, криминалните лица или просто на хората, които не държат достатъчно на професионалния си имидж. Това може би е било актуално преди десетилетия, носещи други обществени и културни настроения, но в момента е просто плод на остарели концепции, бранени с фанатизма на консервативното мислене, освен ако не изолираме някои наистина специфични работни позиции, чийто дрескод е задължителен.
Действително ли има разлика в професионалните качества на този човек като доктор, ако ръцете му са целите в татуировки? Снимка: Neatorama.com
Българският социум е все още по-скоро резервиран спрямо тази култура, която е абсолютно оправдан и логичен импулс в едно време, което предлага всякакви форми на забавление, знание и себеизразяване. Либерализационният процес на демонстрацията на личността - такава, каквато индивидът е решил да представи на другите като свое „аз" в светлината на тази култура, е все още в малки мащаби. Преминаването на решилите да поставят пиърсинг или татуировка на видимо място много често е съпътствано с мръщене и ментални предразсъдъци.
Далеч съм от идеята, че това важи само и единствено за родната обстановка. Като цяло глобалното, всеобхватното общество е все още донякъде младо за пълноценно възприемане на модификациите не само в "открити площи", но и в работна среда.
Това доказва и статия на журналистката Лариса Фоу, публикувана в списание Forbes. В рамките ѝ Фоу споменава, че се наблюдава едно по-строго отношение спрямо жените с по-нестандартен външен вид (причисляващ ги към т.нар. алтернативна култура) на работното място в сравнение с мъжете. Това се корени в концепцията на мъжете като по-"агресивни", по-бунтовнически настроени в сравнение с по-слабия пол, който може да е по-директен и емоционален в интимна среда, но на работното място е по-усърден и принципен. Същевременно проучване, извършено в рамките на огромния сайт за търсене и предлагане на работни места Careerbuilder.com, което тя включва в статията си, подкрепя нейното становище и сочи недвусмислено все още закостенялото и по-скоро негативно възприемане на модификациите, специално спрямо жените. Работодателите посочват, че наред с лошия дъх (34%), двете топ причини, които биха попречили на даден служител да постигне по-високо ниво в кариерата си, са наличието на пиърсинги (37%) или татуировки (31%).
По-високата взискателност като цяло към жените обаче има едно изключение и това, съвсем изненадващо (или може би не), са...обиците. Съвсем типична и непретенциозна гледка е жена да носи обици и това да не попречи на имиджа на работното ѝ място, като със съвсем малки изключения работодателите нямат проблем с това.
Същевременно обаче на другия полюс е отношението към мъжете, които имат обици - независимо дали въпросното украшение е едно, или са две. В корена на същността си тези две явления са равнозначни и няма никаква реална разлика между тях, но в очите на работодателите между украшенията по ушите на двата пола зее бездна, която често може да доведе до негативно възприемане и понижен шанс за изграждане на кариера.
В гръбнака на модерното ежедневие и комуникация - интернет, витаят мнения, дискусии и таблици, които посочват кои компании са т.нар. tattoo & piercing friendly, тоест нямат проблеми с модификации по видими части на тялото на служителите си. Може би едно от най-известните имена там е това на мебелния колос, който наскоро нахлу и на родна земя - IKEA. Ясно е, че някои браншове са недостижими за модификационната култура, докато други са по-скоро типични, често свързани обаче с по-ниско заплащане и кариерни перспективи.
Това, което може би би улеснило въпросителните и от двете страни - бъдещи служители и настоящи работодатели, е един сайт, който да съдържа в себе си база с данни относно преференциите на работодателите и компаниите относно външния изглед на кандидатстващите за работа при тях. Реализацията на една подобна идея не би била прекалено сложна и би спестила най-малкото време и усилия.
Трябва ли модификациите да пречат на тази жена да бъде успешна бизнес дама? Снимка: Esquire Russia
Няма по-подходящо място за подобна информация от агенциите за подбор на персонал. Именно поради това се свързахме с Надя Василева, която е управляващ директор на българския клон на ManPower - една от водещите международни агенции, която има 60-годишни традиции в своята дейност и разполага с офиси в 80 държави.
Обществените тенденции, наблюдавани по-горе, бяха потвърдени и от г-жа Василева. Българското общество е по-скоро резервирано и консервативно, като според нея причината се корени в това, че българският народ чисто демографски е по-възрастен - явление, което естествено води до известна закостенялост във възгледите.
Изненадата донякъде обаче идва при българския работодател - той се оказва либерален, с по-свободен модел на мислене, макар и ManPower да не разполага с официална статистика по тази тема. Наблюдава се едно толерантно поведение, което се нарушава само в някои по-специфични случаи за по-обособени и специални работни позиции, които да изискват стриктен дрескод и външен вид.
Това явление е донякъде оправдано - работодателят - бил той в родни измерения или не, няма изгода при подбора си на кадри да провежда по-консервативна политика. Перфектният служител е по-скоро мит и ако компаниите разчитат винаги да намерят това, което търсят, то ще останат недобре функциониращи. "Пазарът е стеснен", лаконично казва управляващият директор. А това стеснение води до примирение, което отваря възгледите, понякога дори на по-взискателните фирми.
ManPower също влиза в списъка с либерални компании. Г-жа Василева недвусмислено посочва, че пряка обвързаност между външния вид на човека и неговите лични и професионални качества няма и това в никакъв случай не трябва да бъде фактор, по който той да бъде преценяван. Все пак известна част от колегите ѝ в рамките на компанията също имат пиърсинг украшения или татуировки, без това да пречи на работния процес и качеството му.
Какво е бъдещето на модифицираните служители в компаниите и на възгледите на работодателите?
По-скоро напредващо в позитивна насока, като се имат предвид процесите от последните години, които набират бързи темпове. Политическата и социо-културна обстановка е такава, че хората започват постепенно да освобождават закостенелите си възгледи и предубедени настроения поради масовата и разнородна информация, която ги залива. Това се отнася както за обществения, така и за професионаления или индивидуалния план.
В тази връзка Надя Василева казва нещо, което описва текущата ситуация - "Докато преди време генерациите се меняха на всеки 40 години, сега те се сменят на всеки 10. А тенденцията е този период да намалява дори още повече".
Динамиката на обществените процеси засилва комуникацията между поколенията и осъществява един двустранен модел на споделяне - вече не само старите поучават младите, но и младите има на какво да научат по-възрастните, независимо дали говорим за родители, работодатели или други. Младежките порядки и виждания се вливат в работния процес, шлайфат неговата форма и дават своята дан.
Защото в крайна сметка един двуизмерен процес на либерализиран поток на комуникация е много, много по-полезен и за двете страни, отколкото един консервативен модел на едностранчивост.
