След два века на държавен монопол върху парите частните парични средства се появяват отново и по всяка вероятност ще запазят господстващото си положение за постоянно. През 1976 г. нобеловият лауреат Фридрих Хайек публикува своята класика „Денационализирането на парите“. В нея той посочва, че парите не са по-различни от всяка друга стока, която ще бъде много по-добре захранвана от конкуренцията между частните емитенти, отколкото от правителствения монопол. Неговата книга разглеждаше проблемите с държавния монопол върху парите и как повечето от тези проблеми могат да бъдат преодолени чрез частна конкуренция.
Макар и мнозина да са съгласни с аргументите на Хайек, досега не беше ясно как ще бъде унищожен държавния монопол. Както в много други случаи, технологията ни дойде на помощ.
В момента виждаме началото на разработването на практични, частни, дигитални криптовалути, най-известната от които е биткойнът. Той и повечето нови валути позволяват на потребителите да правят трансакции от човек на човек, без да минават през банка или друг посредник. Това се постига посредством блокчейн технология. Преди нейното разработване, авторите на криптовалути не можеха да се справят с проблема на двойното харчене, при който хората копират или фалшифицират виртуалната монета, или с т. нар. Проблем на византийския генерал – когато трябва да се държат настрана зловредни участници в процеса, които се опитват да прихванат или променят трансакцията, преди тя да стигне до своя получател.
Блокчейнът, използвайки т. нар. разпределена счетоводна книга (distributed ledger), решава тези проблеми. В резултат на това разработчиците на криптовалута вече имат способността да обменят нейната стойност безпроблемно, независимо от националните граници, цензурата или ограниченията на други закони и институции. Така се възстанови голяма част от загубената финансовата свобода, което хвърли в ужас защитниците на по-засиления правителствен контрол.
Това, което наистина ужаси държавната регулаторна класа, е възможността чрез блокчейнът да се направи практически неограничено създаването на т. нар. умни договори. Това представлява компютърен код, който автоматично ще изпълни договорните задължения при задаване на определена команда. Например, ако някакъв вид допълнителна гаранция се съхранява в блокчейн мрежа и ако длъжникът по нея не си плати в определения за това срок, то компютърът автоматично ще я трансферира на кредитора, което от своя страна дава гаранции за неминуемото изпълнение на процедурата.
Умният договор може да премахне личната човешка преценка при изпълнението на договорните задължения, като на него не може да бъде повлияно от трета страна, включително от чиновници или съдилища.
Биткойните не са пари в истинския смисъл на думата, тъй като представляват разчетна единица и метод за обмен, а не материални средства с някаква стойност. Комбинирането на вземанията от реални активи като злато, сребро, алуминий, дърво, зърно, петрол и други стоки заедно с блокчейн технологията ще създаде истинските криптопари. Някои от тях по всяка вероятност ще имат надмощие по различни начини върху правителствените парични средства, най-вече върху тези, засегнати от високите темпове на инфлацията или прекомерната регулация.
Правителствата, които се тревожат за пране на пари и друга незаконна дейност, се страхуват от новите блокчейн криптовалути, тъй като те позволяват практикуването на едно много по-високо ниво на анонимност, отколкото традиционните, основаващи се на сметки трансакции. Това, както и почти незабавното уреждане на трансакциите, прави почти невъзможно установяването на това кой е наредил и кой е получил плащането. Не съществува очевиден начин регулаторите да решат този въпрос, без да разрушат свободата на интернет.
Към момента тежестта от почти всички финансови регулации, включително изискванията за борба с прането на пари, е върху банките и другите финансови институции. Те са отговорни за това да „познават своите клиенти“ и участниците в дадена трансакция. Ако те проявят подозрение спрямо дадена трансакция те трябва да я съобщят на властите и да не я осъществяват. Банките също така трябва да съобщават за всички депозити и изтегляния на средства над 10 000 долара.
Цената за финансовите институции и за правителствата от тези десетки милиони докладвания (почти всички от които са срещу невинни хора и трансакции) и свързаните с тях регулации, е огромна и поставя много по-голяма тежест върху по-малките финансови институции. Това е принудило банките да бъдат много по-въздържани при разрешаването на хора да отварят сметки, а таксите да растат до обезкуражителни нива. В резултат на това много хора, най-вече с по-ниски доходи, не могат да си позволят да имат банкови сметки или да ползват други банкови услуги, което ги принуждава да отидат другаде, най-вече на черния пазар.
Регулациите също така забавят и осъществяването на много трансакции, най-вече от чужбина. Когато има пазарна нужда, предприемачите винаги се намесват, за да се опитат да решат създалия се проблем посредством законни или незаконни начини – това е силата, която подхранва голяма част от усилията по създаване на най-добрата криптовалута. Енергията и интелекта са на страната на предприемачите, не на страната на държавните регулатори.
В крайна сметка правителствените централни банки и финансовите агенции ще загубят битката. Те ще трябва да се върнат към традиционните методи на прилагането на закона, които все още ще им позволяват да залавят банкови обирджии, похитители и терористи, също както са го правили преди 1989 г., когато Конгресът прие първия закон за борба с прането на пари. Съдилищата все по-често отсъждат, че много от агресивните финансови и други регулации нарушават Четвъртата поправка (срещу необосновани обиски). Изборът е между свят с много по-голяма финансова свобода и ефективност, която идва в резултат на частните криптопари, или един по-беден и по-ограничен свят.
Ричард Ран е американски икономист, който защитава идеите на либертарианството и минималните държавни регулации за бизнеса. Част е от обществото „Монт Пелерин”, свързано с Чикагската школа, и считано за философски център на неолиберализма. Неговият анализ е публикуван във в. „Вашингтон Таймс“. Преводът и редакцията са на БГНЕС.
