В много редки случаи из човешката история се случва един индивид да има смелостта да се изправи срещу надигащата се вълна и да се бори докрай с нея. Дори това да е битката на Давид срещу Голиат*, която е обречена още преди да бъде започната, а полето ѝ да се намира в една от държавите, известни с кървавата си политика.

Става дума за Кен Саро Вива, който е нигерийски писател, телевизионен деец, екоактивист и борец за човешките права по време на режим, който в най-меките си споменавания може да бъде наречен „тежък“.

Вива е роден на 10 октомври 1941 година в Бори, град намиращ се по делтата на река Нигер. Родителите му – англикани по религиозни вярвания, успяват да го отгледат в добри условия, които стимулират жаждата му за знание и желанието да се образова. След като завършва държавната гимназия в Умуахиа, бъдещият активист учи английски в Ибаданския университет – най-старото нигерийско висше учебно заведение, приютило из залите си други известни граждани като писателя и поет Чинуа Ачебе. Напорист, схватлив и интелигентен, Вива бързо се издига до асистент в Лагоския университет. Съвсем скоро обаче нигериецът напуска тази своя длъжност и се установява в административната структура.

Нигерийската гражданска война (1967-1970 г.) го провокира да напише най-известния си роман Sozaboy: A Novel in Rotten English. Творбата безмилостно осъжда корупцията и откровеното закриляне на нигерийския военен режим, настанил се трайно в историята на страната. Същевременно активистът започва и своята телевизионна дейност, включвайки в ефир сатирични, елегантно подготвени предавания в лицето на култовото „Баси и компания“ (Basi & Co.).

70-те години на XX век оформят Вива като човека, какъвто ще бъде запомнен от множество неправителствени организации (НПО), борци за граждански права, граждани и екоактивисти – дързък, безстрашен, хуманистичен и солидарен. В началото на десетилетието той е назначен за регионален комисар по образованието в щата Ривърс, известен още като „съкровищницата“ на нацията поради богатите си петролни залежи. Освен всичко друго, щатът е и родината на племето огони, пряка жертва на своеволията на петролни гиганти като Shell, които с подкрепа на подкупното правителство осъществяват груб натиск над тях.

Властите насилствено принуждават жителите да напускат полагащите им се по право земи – естествено без каквато и да е компенсация. Делтата на река Нигер е повратна за търговията с петрол на страната, а гражданите, настояващи за своите права, са малка пречка в сравнение с икономическите изгоди и многомилионните подкупи и машинации на Голиат в лицето на концерните. От богатите залежи ползи извлича единствено правителството, което е щедро субсидирано от същите тези огромни компании най-често с оръжие, за да „пази“ находищата и да се саморазправя с всеки, дръзнал да се намеси в многомилионните сделки.

Именно поради симпатиите си и подкрепата спрямо огоните и тяхното желание за автономия Вива е принуден да напусне поста през 1973 година. През 70-те и 80-те години активистът се отдава главно на журналистиката, писането и телевизионните си проекти. Уединената му дейност, която поддържа силна гражданска позиция, е прекъсната от предложението на Ибрахим Бабангида той да участва в предполагаемия преход на страната към демократичен режим. Подозрителен и възприемащ Бабангида по-скоро като демагог без реална хуманитарна и социална цел за равнопоставеност и зачитане на човешките права, Вива отказва. През 1993 година избухват масови протести след безумен ход на анулиране на изборните резултати, които принуждават Бабангида да абдикира от поста си.

90-те години в нигерийски мащаб се оказват един нагледен урок за лъжливата фасада на мултинационалните корпорации и за това колко точно насилствен може да бъде един военен режим. Нигерия попада в „тъмната“ страна на световното кълбо – територия на тежки диктатури, където човешкият живот струва колкото няколко пакета храна в немалко случаи и където правата на гражданите – били те изконни или политически, са в най-добрия случай под въпрос. Съпротивата в какъвто и да е мащаб – била тя срещу замърсяващите земята на жителите компании или срещу репресиращото управление, е рискова и ултимативно – обречена на неуспех.

Набрал сила в активистката си дейност, Кен Саро Вива става един от ранните членове на Движението за оцеляване на огоните (Movement for the Survival of Ogoni People – MOSOP). Неправителствената организация цели по мирен начин да обърне внимание на положението на племето огони (вляво: изработен от Вива флаг на огоните, източник: Wikimedia.org), да осигури защита на земите и природата в местата, които те обитават, да настоява за икономическо и материално развитие на региона, да запази културните традиции и обичаи на огоните и не на последно място – да предизвика диалог за възмездяване на нанесените от компании като Shell и Chevron щети и справедливо заплащане при петролна експлоатация. Това естествено е една идеалистична цел, но МОСОП следва социалния си и хуманистичен борбен дух въпреки множеството смъртни заплахи и през 1990 г. лансира Закон за правата на огоните.

Отговорът от страна на военния режим не закъснява – от началото на 1992 година конфликтът ескалира и се засилват репресивните мерки. Гудлък Диигбо – президент на МОСОП, преживява като по чудо седем опита за покушение, публичните събирания са забранени, всякакъв опит за намеса в добива на петрол и ръководената от компаниите и правителството политика се считат за държавна измяна. Самият Вива е арестуван за няколко месеца без наличието на какъвто и да е легитимен съдебен процес.

Така се стига до 4 януари, когато над 300 хиляди огони (повече от половината огони популация) излизат на мирна демонстрация под егидата на МОСОП, настоявайки за зачитането на правата им и спиране на корпоративните своеволия на Shell. По време на масовата мобилизация един работник (от няколко хиляди такива на територията на Огониленд) на Shell е пребит от тълпата, което кара компанията да оттегли служителите си. Това, освен че намалява добива на петрол и бърка в раната на алчната диктатура, ѝ дава оправдание за репресивни мерки и така регионът се оказва окупиран от правителствени войски. Кен Саро Вива отново е арестуван през юни 1993 г., този път само за месец.

Развръзката на драматичните действия идва през 1994-1995 година. През пролетта на 1994 година диктаторското правителство на Сани Абака подлага населението на безпрецедентни зверства, които са определени от неправителствената организация за човешки права Амнести Интернешънъл (Amnesty International) като „целенасочен тероризъм“. От май до юни месец са унищожени 30 селища на огоните, 600 души са задържани, а 40 – убити. Общият сбор на тези статистики достига 2000 убити и 100 хиляди задържани или насилствено изселени граждани – второто несъмнено удобно поради освобождаването на нужни за петролен добив земи.

На 21 май са брутално убити четири вожда на Огоните, които са били по-скоро консервативни към развитието на МОСОП. На Вива е отказан достъп до мястото на събитието в последвалите дни, но въпреки чисто физическата му липса в Огониленд, това се оказва успешният коз на нигерийското правителство. Активистът е обвинен в подстрекателство към убийство и е хвърлен в затвора за повече от година, докато чака решението на съда и произнасянето на отреденото му наказание.

На 10 ноември 1995 година след отявлена корупция при свидетелските показания и съдебен процес – показателен е факта, че почти всички адвокати на защитниците напускат в протест срещу несправедливия, дирижан от правителството процес, Кен Саро Вива и още осем негови съмишленици от МОСОП са обесени. Писателят, журналист, борец за свобода и непримирим гражданин е оставен „за последно“ и принуден да гледа как обесват един след друг членовете на МОСОП.

Отзвукът е огромен. Организациите за човешки права реагират остро и осъждат процеса, а Нигерия незабавно е изключена от Общността на нациите. Множество държави отзовават дипломатите си в търсене на консултация относно евентуално скъсване на дипломатическите отношения, а САЩ, наред с други страни, обмислят налагането на тежки икономически санкции на режима поради анти-човешките действия на Сани Абака. След смъртта си Вива пожизнено печели Алтернативната Нобелова награда (Right Livelihood Award) и Наградата Голдман за екология и околна среда (Goldman Environmental Prize).  

Много от „свидетелите“ по време на процеса, които са посочили Вива като виновен, впоследствие признават, че са били подкупени от нигерийското правителство. Поне двама от тях по-късно споделят, че освен от нигерийска страна, пари на ръка, а и дори работни места, са им били предложени от не кой да е, а от самите Shell. Кървавата ръка на петролната компания, дирижирала индиректно бесилото на Вива, води до глобален бойкот спрямо гиганта от всички страни, вдъхновен и от призивите на Amnesty International, Human Rights Watch (друго НПО за човешки права), Greenpeace (екоактивисти), PEN International (международна писателска асоциация) и други.

Нещата не стихват просто така за щастие. През 1996 година започва мъчителният процес на роднините на екзекутираните и синът на Вива – Кен Саро-Вива-младши, срещу Shell. Подкрепени от правни, екологични и хуманитарни организации, те се позовават на американския закон Alien Tort Claims Act, датиращ от далечната 1789 година. Според него чужденци имат правото да заведат дела за защита на човешките права извън територията на САЩ пред федерален съд в Ню Йорк.

След 12 години престъпно мълчание и бягане от съдебния процес, представителство на Shell най-сетне влиза в съдебната зала на 26 май 2009 година. На 8 юни 2009 корпорацията определя извънсъдебна компенсация на ищците в размер на 15,5 милиона долара, която определя като „хуманитарен жест“ и отрича каквото и да е участие в обесването на Вива и осемте негови съмишленици от МОСОП. През 2004 година обаче петролният гигант в прав текст признава, че „по невнимание“ е финансирал корупцията в Нигерия – откровен опит за елегантно измиване на ръцете. Между другото, средствата, заделени от корупция само на Сани Абача и неговото семейство, наброяват близо 5 милиарда долара на фона на огромния брой нигерийци, живеещи с под един долар на ден.

Между ноември 2006 и ноември 2008 монумент на Вива под формата на сребрист нигерийски автобус обикаля различни селища в Англия, преди окончателно да намери своето място в Лондон. По време на „турнето“ се инициират дискусии относно гражданската справедливост, добива на петрол и политиката на компаниите, промените в климата и други теми.

Четири години след това турне и близо 17 години след обесването на Вива и неговите съмишленици, споменът за дейността на тези хора все още важи. Експлоатацията в Нигерия едва ли е прекъснала, както и тази в глобален мащаб, наложена от хегемонията на мултинационалните концерни на пазари, които се пресягат към изконните човешки права и са достатъчно влиятелни, че да си позволяват своеволия.

Въпреки това съдебният процес срещу Shell отпреди няколко години, както и успешно завършилият такъв срещу „колегата“ на холандците – Chevron (на 4 януари 2012 Еквадорският апелативен съд потвърди присъда в полза на държавата в размер на 18 милиарда долара) маркират нещо много, много важно. А именно – възможността най-сетне корпорациите да бъдат подведени под отговорност за анти-хуманните си практики, които застрашават природата и живота на човешките същества в някои региони. Тенденция, която трябва да се засилва – в името на демокрацията, която уж развитият свят следва.

*Метафора за опълчването на привидно дребна сила срещу превъзхождаща я многократно. Библейската история за Давид и Голиат разказва за битката между израелтяни и филистимци. Голиат е гигант на страната на филистимците, потомък на свръхчовеци от древни времена и е смятан за непобедим в битка. Решава се изходът от битката да бъде определен от пряк двубой между Голиат и някой израелтянин. Единственият, който се отзовава, е именно Давид. Все още невръстен, той побеждава гиганта, като му нанася смъртоносен удар с прашка.