Автор: Петър Ганев, Институт за пазарна икономика (ИПИ)

Тази седмица стана ясно, че девет страни-членки на ЕС, сред които и България, са изпратили писмо до ЕК и президента на Европейския съвет Херман ван Ромпой, в което лансират идеята "извънредните разходи, необходими за реформирането на пенсионните системи" на държавите-членки, да се изключват при калкулирането на нивото на държавен дълг и дефицит, валидни при мониторинга на изпълнение на критериите от Маастрихт. Писмото идва в момент, в който пенсионните плащания все повече натежават върху бюджетите на тези страни и в същото време се говори за все по-силен контрол и санкции при липса на бюджетна дисциплина и неспазване на въпросните критерии. С това писмо на практика се признава един от ней-големите недъзи на разходопокривния пенсионен модел - даването на празни обещания и трупането на „скрит" дълг. Ето че „скритият" дълг на солидарния модел започва да става все по-видим и все по-голям проблем за правителствата на тези страни.

Пенсионната реформа не носи дълг след себе си, този дълг вече съществува и той е породен от старата пенсионна система. Разходопокривният модел или "договорът между поколенията" означава, че едното поколение плаща пенсиите на другото поколение. Тоест, когато плащаш пенсионни вноски те отиват моментално за пенсията на сегашните пенсионери, а ти получаваш обещание от държавата, че ще получиш от нея пенсия след време - това обещание е бъдещ разход и вече носи дълг на държавата. Тази система се проваля навсякъде и държавите все по-трудно финансират обещанията си. Сега, когато страните започват да се отказват от този „солидарен" модел, все по-голяма част от пенсионните вноски вече не отиват за пенсиите на възрастните хора, а отиват в лична сметка на осигурения (5-те процента за втория стълб в България). Колкото повече вноските се пренасочват от солидарния модел към личната пенсионна сметка, толкова по-трудно е на държавата да финансира сегашните пенсии - това често се нарича цена на реформата, но това всъщност е цената на старата неработеща система. Ако няма реформа, тази цена пак я има и става все по-голяма.

Тези пенсионни плащания утежняват бюджета, което често води до дефицит и до поемането на дълг. Именно за това се отнася писмото. Страните осъзнават, че реформата е неизбежна, но търсят начин да избягат от тежестта на дадените обещания - от тежестта на старата система. Няма как тези обещания да не бъдат спазени, тъй като това би означавало падане не само на правителството, но най-вероятно и на сградата, където то се помещава. Затова, страните търсят начин да изпълнят дадените обещания, но без това да натежи на показателите за бюджетна дисциплина - да не се калкулира. Това е възможно да се случи на хартия, но това означава да избягаме от реалността.

Бюджетният дефицит или дългът не са просто изфабрикувани показатели, които се взимат под внимание от бюрократите в Брюксел. Тези показатели съществуват, за да отразят реалността и да покажат каква е задлъжнялостта на една държава, доколко финансите й са устойчиви, доколко тя е платежоспособна и т.н. Няма значение какво оправдание (в случая пенсионна реформа) имаш за дадено задължение, важно е самото задължение. Дори и някои разходи да не бъдат калкулирани при мониторинга на изпълнение на критериите от Маастрихт, то това би било политически акт, далеч от сферата на икономиката - този разход пак си тежи и реално влияе на платежоспособността на страната.

Подобна аритметика би дала и много лош стимул за правителствата. Ако тези разходи не бъдат мерени за Маастрихт, то държавите нямат да имат стимул да бъдат разумни. Няма да го има стимулът да се съкращават разходи и да се търси ефективност. Методология, при която пенсионните плащания не влияят на бюджетното салдо или на нивата на дълг, ще доведе до сериозни реални дисбаланси. Реалността не се влияе от методологии, тя е такава каквато е.

Въпреки всичко това, писмото ясно показва какво се случва с пенсионните системи във въпросните страни-членки - солидарният модел се изоставя и се върви към лични пенсионни сметки. Празните обещания натрупаха дълг, който всички ние ще плащаме. Въпросът не е как да отчетем този дълг, а как да спрем да го трупаме - отговорът е като заменим празните обещания с реални спестявания.