Източник: сп. Economist. Превод: Николай Станоев, БТА.

Формиращият се общоприет възглед за световното земеделие е мрачен. Има обаче алтернатива.

Светът засажда нова буйна растителна култура: агропесимизмът или страхът, че човечеството няма да е в състояние да се изхрани, освен ако не съсипе околната среда. Сегашната реколта от това разнообразие от хленчения ще е изобилна. Природните бедствия - пожарите в Русия, която е петият най-голям производител на пшеница в света, и наводненията в Пакистан, нареждащ се на осмо място по производство, придадоха апокалиптичен оттенък на разпространяващия се страх от задаващ се глад. До 2050 г. глобалният добив на зърно ще трябва да се увеличи наполовина, а производството на месо да се удвои, за да задоволят търсенето. А това не може да стане лесно, тъй като повишаването на добива от житните насаждения е около нулата, допълнителната земеделска земя е малко, а възобновяемите източници на вода не са достатъчни.

Светът вече е бил в подобно положение. През 1967 г. малтусианецът Паул Ерлих написа, че "битката за нахранване на цялото човечество е загубена (...) През 70-те и 80-те години на 20-и век стотици милиони хора ще умрат от глад". Пет години по-късно, в своя доклад "Границите на растежа", Римският клуб (група от бизнесмени и учени) твърдеше, че суровините в света са на изчерпване и обществата по всяка вероятност ще се разпаднат през 21-и век.

Година след публикуването на "Границите на растежа" обаче, при това в момент, когато високите цени на петрола изглежда потвърждаваха най-лошите опасения на Римския клуб, една страна, която по онова време бе нетен вносител на храна, се зае да промени начина на обработване на земята. Водена отчасти от страха, че няма да успее да внесе достатъчно храна, тя реши да увеличи вътрешното производство чрез научни изследвания, а не чрез субсидии. Вместо да се опита да защити селскостопанските производители от международната конкуренция - нещо, което по-голямата част от света все още прави, тя се отвори към търговията и остави неефективните ферми да фалират. Това бе още по-удивително, предвид факта, че по-голямата част от нейната територия бе възприемана по онова време като неподходяща за земеделие.

Тази страна бе Бразилия. Оттогава за четири десетилетия тя се превърна в първия селскостопански гигант от тропичния климатичен пояс и първа оспори господството на "голямата петорка" на износителите на храна (САЩ, Канада, Австралия, Аржентина и ЕС).

Още по-поразителен от самия й успех бе начинът, по който бе постигнат той. Бразилия, повече или по-малко, пое в противоположната посока на песимистичните предписания. За агропесимистите устойчивостта е най-голямата добродетел и се постига най-успешно чрез насърчаване на малките стопанства и органичните практики. Те гледат неодобрително на монокултурите и на химическите торове. Харесват селскостопанските изследвания, но ненавиждат генномодифицираните растения. Мислят, че е  по-важно храната да бъде продавана на местните, а не на международните пазари. Бразилските стопанства са също са устойчиви - благодарение на изобилната земя и вода. Те обаче са много пъти по-големи дори от американските ферми. Селскостопанските производители купуват суровини и продават растителни култури в мащаби, които имат смисъл само ако за тях има световни пазари. А и те зависят в критична степен от новите технологии. Напредъкът на Бразилия се поддържа от държавната компания за селскостопански изследвания и бива тласкан напред от генномодифицираните култури. Страната представлява ясна алтернатива на засилващото се схващане, че в земеделието, малкото и органичното е хубаво.

Тази алтернатива печели уважение по три причини. Първо, няма да е пресилено, ако говорим за чудо, при това постигнато без огромните държавни субсидии, които подпомагат фермерите в Европа и САЩ. Второ, бразилският начин на обработване на земята е по-вероятно да свърши работа в най-бедните африкански и азиатски страни. Климатът в латиноамериканската държава е тропичен като техните. Нейният успех бе постигнат отчасти благодарение на вноса на по-качествени растения от Африка и домашни животни от Индия. Разбира се има безброй причини, поради които прилагането на бразилските земеделски методи няма да бъде лесно и по-специално заради това, че те се оказаха ефикасни в период, когато климатът бе сравнително стабилен, а сега се задава несигурност. Основните компоненти на бразилския успех - селскостопански изследвания, големите капиталоемки ферми, отвореността към търговията и новите земеделски техники - обаче трябва да проработят и на други места.

Засаждайте полетата, спасете горите!
   
Трето, Бразилия показва различен начин на постигане на баланс между обработването на земята и околната среда. Страната е обвинявана в развиване на земеделието чрез изсичане на амазонската гора. И е вярно, че там има прекалено много разрушително земеделие. По-голямата част от революцията през последните 40 години обаче стана в саваната - на стотици мили от амазонската гора. Норман Борлауг, който често е наричан бащата на Зелената революция, заяви, че най-добрият начин да бъдат спасени изложените на опасност екосистеми в света е да бъде отгледана толкова много храна на други места, че да не се налага да бъдат засягани природните чудеса. Бразилия показва, че това е възможно.

Тя демонстрира още, че промяната няма да се случи от само себе си. Преди четири десетилетия страната бе изправена пред земеделска криза и отговори с решителна смелост. Сега светът е изправен пред хранителна криза на бавни обороти. Той трябва да се поучи от Бразилия.