Открай време е така и вие го знаете. Проблемът не е, че ни управлява политикът "X", който ни ощетява, или че чужда компания се разпорежда с държавна собственост на баснословна цена, или пък че културата ни нещо не е напълно наред. И гасне, ако отделни хора не се стараят да ѝ вкарат електрошок в абстрактните ребра, за да я посъбудят. Може и аргументът да е друг – даден етнически елемент ни е виновен, може би и подрастващото поколение – ученици и студенти, които безхаберно нехаят за знанията, смучат финанси от родителите си и нямат ясна идея за бъдещето си.
Причините, факторите, условията, оправданията могат да бъдат стотици. Човекът е същество, което има въображение, а това въображение, уви, най-силно се проявява тогава, когато той иска да се оплаква и се чувства ощетен по някакъв начин. Тогава мухата не е слон, а нещо далеч, далеч по-огромно. Самата муха пък се оказва микроорганизъм, видим само с микроскоп.
Всички тези проблеми, които изредих горе, са основата на критиката на един средностатистически човек спрямо средата, в която живее. Тази среда се нарича общество и е съвкупност от индивиди, които често имат противоположни интереси, в двубой са един с друг, някои се опитват да стъпят на раменете на други, за да се издигнат с няколко сантиметра. Има и такива, които са в обществото, но само на квази-ниво – сенчести субекти, чиито ръце са дълги и, парадоксално, свързани със "светлите” органи на властта. Тези мрачни фигури дърпат още по-мрачни нишки и машинират из устоите на обществото, като често действията им остават незабелязани, скрити из подземния свят на нашия социум. Понякога излизат наяве и тогава всичко се възмущава, но понеже фигурите, както казах, са сенчести, те винаги успяват да се изплъзнат от справедливостта в дългосрочен план.
Същите тези проблеми всъщност са малки фрагменти от едно цяло, което е ядрото на това, което не е наред.
Преди много, много векове, един термин се е наложил и е станал основен за общественото развитие, както и за науките, които се занимават с него. След много, много векове на нас все още може би ни липсва практическата реализация на този термин.
Говоря за гражданското общество.
Защото може аз и ти, читателю, да обичаме съвсем различни неща и ти да си дясно настроен политически, а аз пък – по-скоро в левия спектър, аз да искам да пиша, ти от своя страна – да станеш банкер, или още стотици разиграни контра-позиции, но и двамата сме длъжни едно-единствено нещо: да сме единни в рамките на обществените интереси и да имаме активна гражданска позиция. Липсва ли тази единност, индивидуалните ни права и свободи добиват една транспарантност на тялото, а защо не и обществените права и свободи да пострадат от същия синдром. Знаете как е в животинския свят, понякога немного по-различен от нашия – когато стадото се фрагментира и раздели на по-малки общности, то е неизменно по-лесно за плячкосване от хищниците. При концентрация на едно място обаче, загиват само няколко животни, най-често от външните кръгове на стадото, или пък някое невнимателно същество.
Стадият, в който сме в момента, е тъкмо този на разединените малки групи. Ако има една черта, която искрено не харесвам в народа и държавата, в която живея (а тях ги обичам, и то немалко), е естественият порив към именно тази фрагментация, желанието да сме организирани на малки, нестройни групички, капсулирани, с ниска ликвидност на прехода от една към друга и неизменно – настроени една срещу друга. По-рано бях обяснявал това с друг похват – този на отношенията "аз-ти", чието кредо е максимата "за да не ми бъде зле на мен, нека ти бъде зле на теб". Това, впрочем, се отнася както за тези фрагментирани групи, за които говоря, така и за нас, като индивиди. А когато дойде поредният хищник, който ни е виновен също толкова, колкото и ние в разединеността си, надаваме мъчителни стонове до небето.
Все още сме далеч от функциониращото гражданско общество, все още треперим и сякаш ни е страх да посегнем към полагането на фундаментите му, за да започнем да надграждаме. Добрата новина обаче е, че малко или много, започваме да осъзнаваме може би нуждата от него, плюсовете от активното гражданско ядро, което да е коректив на управляващите. Защото ние, или съвкупното ни име – Народът, сме върховният суверен на държавата. Отново ние предоставяме на народните представители правото си да упражняват власт от наше име, чрез наш избор. При липса на активен суверен-народ, съвсем естествено е и тези, на които сме предоставили поле за политическа изява, също да не бъдат активни. И да работят с дебелопръстите си ръце не за общото благо на гражданите и държавата, а за частни угоди с горна граница 240 души.
Тази добра новина се разгърна що-годе ясно през изминалата 2011 година.
Протестите срещу шистовия газ успяха да направят нещо, което не се бе случвало от много време – устойчиви активистки дейности в продължение на над половин година, които привлякоха за каузата хора от всякакви прослойки, с всякакви интереси и всякакви политически възгледи. За сравнение: спомняте си много добре колко бурен бе казусът "Катуница”, но за колко отрицателно време изтля пламъкът му. Длъжен съм да наблегна на факта, че всеки има право на позиция – съгласие или несъгласие, специално с тематиката за шистовия газ, и не искам да пропагандирам някому кое е правилно и кое не. Повече от ясно е, че това варира като възприятие при всеки един от нас.
Медийното внимание около движението "Окупирай Уолстрийт" се отрази и в родни предели, като зароди малки групички от хора из областните градове, както и все още устойчивата инициатива "Окупираме България”, която за момента остава главно в рамките на виртуалното пространство.
Наред с това българското общество преживя още много инициативи, протестни действия, конфликти, и не на последно място – осъзна (както и голяма част от света) значението на интернет като възможност за комуникация, организация и споделяне на позиции. Всички тези фрагменти започнаха да достигат до обособените, разединени групи и като атом с атом започнаха един процес на сплотяване, или поне – на размишление относно работата в единна насока. С други думи – все още нямаме практическите основи, но започнахме с идейните фундаменти – там някъде, из хаоса на обърканите ни от битовите проблеми съзнания. А за помощ имаме и едно управление, което не спира да прави гаф след гаф, последният от които беше скандалният, безумен и абсолютно нехуманен случай с едно младо момиче на име Мирослава.
Да обобщя: факторите са налице, българино. Това, което ти се обяснява, не е обективната истина и ти го знаеш. Казват ти, че си злобен, мързелив, нечистоплътен, завистлив, глупав, непохватен, паразитиращ. И ти знаеш – някъде из туловището на обществото ни има такива индивиди и те сигурно не са малко, както навсякъде из другите туловища на други общества, надули демографските си кореми с милиони жители. Това, което не ти казват, и също знаеш, но понякога забравяш, е следното: освен всичко друго, ти си и способен, ти можеш да вярваш в себе си, защото си умен, трудолюбив, горд, деен, съпричастен, далеч от апатията, сръчен. Можеш да загърбиш егоизма и по-голямата част от негативите, но се демотивираш, защото ти представят една реалност, в която само ти би правил тези жертви. Не е така.
Българино, имаш две страни, не само една. Както имаш и две същности – на човек, и на гражданин. Първото си го изпълнил още при рождението си.
Време е за второто.
