Трябват ни повече образовани хора, включително и повече висшисти

Според стратегията на Европейския съюз „Европа 2020“ трябва към 2020 г. 40% от населението между 30 и 34 годишна възраст да има висше образование. Идеята зад това е изключително проста. Предполага се, че колкото повече висшисти има, толкова по-бързо и силно ще се развива местната икономика. Но тук отново невидимите ефекти многократно елиминират предполагаемите ползи от добрите пожелания.

Първо, не е вярно, че повече висшисти ще създадат по-голямо икономическо благоденствие. Причинно-следствената връзка е точно обратната: повече икономически растеж позволява нарастване на броя на образованите хора. Нека си представим хипотетична икономика, в която няма твърде много спестявания и капиталови (т.е. производствени стоки) и която се издържа основно със земеделие. Изведнъж премиерите на много други по-напреднали страни решат, че трябва да използват средствата на данъкоплатците си, за да подобрят нивото на ценза в нашата хипотетична страна. Така започват да се появяват все повече и повече училища и университети и всеки младеж в нея може да ги посещава. Разбира се, не след дълго броят на бакалаврите и магистрите скача главоломно. Но тъй като нищо друго не се променя, спестяванията и производственият капацитет на икономиката се запазват на почти същите нива. В този случай къде ще работят новите висшисти? Да, може би една малка част от тях все пак ще започнат до известна степен висококвалифицирана работа. Но за другите няма да има работни места. Те най-вероятно ще трябва да бъдат наети в земеделието, където високата им квалификация няма да доведе до еквивалентно нарастване на производителността им, тъй като с или без нея те пак ще трябва да работят със същите машини, с които работят и неквалифицираните им колеги. Тоест парите, похарчени за инвестирането в „човешкия капитал“ на нашата малка страна (както Гари Бекер и Теодор Шулц дефинират развитието на способностите на индивида), в много голяма степен просто са отишли нахалост.

Второ, както вече казах, увеличаване на броя на хората с висше образование звучи добре. Но това, което не се вижда, е, че подобна политика ще изиграе лоша шега именно на младежите, чието благосъстояние уж е трябвало да подобри. Нека вземем например специалността мениджмънт. Допуска се, че повече хора с висше образование в тази специалност са нещо позитивно за икономиката, както и за самите себе си. Предполага се, че с тази специалност те ще са по-продуктивни и ще имат повече доходи. Затова тя се субсидира, а всеки отделен студент плаща само малка част от разходите за обучението си под формата на университетска такса. Както предполага икономическата теория, тъй като цената на дипломата спада, търсенето се увеличава и броят на студентите нараства. Тъй като университетите всъщност нямат мотив да намаляват броя на студентите, защото ако го направят ще загубят субсидията си, всички или голяма част от учащите завършват. Ако е правилна съществуващата доктрина, в това не би имало нищо лошо. Но в действителност се случва точно обратното. Големият брой бакалаври по мениджмънт на пазара на труда просто означава, че цената на услугите им ще спадне. Това е така, защото предлагането надвишава търсенето – пазарът е наводнен от бакалаври по мениджмънт – а не бива да забравяме, че поради по-ниската цена на образованието то ще бъде придобито от повече младежи, отколкото биха кандидатствали иначе. В реалния свят тези бакалаври ще трябва да работят срещу по-ниско заплащане, отколкото биха получавали иначе. Нещо повече – за мнозина от тях няма да се намери работа по специалността им. В следствие на това те най-вероятно ще трябва да работят нещо, за което им е необходима по-малка квалификация и за което не са учили; това се вижда ежедневно.

Това, което се опитах да покажа с тази кратка лекция, е, че аргументите, които често се издигат в подкрепа на намесата на държавата в сферата на образованието, всъщност са несъстоятелни. Същевременно имаме контрапункт на статуквото – системите, в които няма държавна намеса, раждат много по-добри резултати от регулираните такива. Нещо повече – макар да звучат добре и благородно в действителност често оказват негативни странични ефекти именно върху хората, чието добруване трябва да гарантират. Както се вижда нямаме нужда нито от стриктно спазвани общи образователни стандарти, спуснати от орган като МОН (т.е. от де факто уравниловка), нито от финансиране на различните образователни институции и немалката администрация. Ще завърша с един цитат от великия икономист Лудвиг фон Мизес: „Това е единственото решение: държавата, правителството, законите не трябва по никакъв начин да се грижат за училищата и образованието. Публични средства не трябва да се използват за такива цели. Издигането и образоването на младежта трябва да бъдат оставени изцяло на родителите и на частни организации.”

[1] Общинските училища се финансират и от бюджетите на общините, но позицията на икономиката това не е от ключово значение.

[2] Изключително качествено изследване на тези частни практики може да се намери в: James Tooley,The Beautiful Tree.

[3] Изпитите PISA могат да се използват като показател за това до колко една образователен модел относително се справя или не, но не като ориентир за сравнение между отделните образователни модели. Това е така, защото от икономическа гледна точка не класацията не ни дава твърде много информация, тъй като формите на организиране на образованието реално са почти изцяло подложени на държавен интервенционизъм. В този ред на мисли нямаме същинско сравнение между модел на напълно частно образование срещу модел(и) на регулирано от правителството образование. Ако ситуацията беше такава би било много по-лесно да се видят предимствата и недостатъците на различните форми на организиране на образователния процес. Но когато имаме сравнение само между държавно и държавно образование, от икономическа гледна точка това е фалшива дихотомия; това е образователният еквивалент на сравняването на Лада и Жигула, без да се вземат предвид съществувалите отвъд Берлинската стена автомобили. При този сценарий резултати, според които Лада е по-добрият автомобил, не ни дават основание да заявим, че Ладата е най-добрият автомобил изобщо и че към постигането на това „съвършенство“ трябва да се стремят всички държави производители, защото извън обхвата на сравнението съществуват далеч по-добри автомобили, които просто „не виждаме“ поради ограниченията на изследването.

Статията е публикувана в Експертния клуб за икономика и политика.