През изминалата седмица МВФ ревизира надолу прогнозните за икономическия растеж през 2016-та и 2017-та година. От 3,4% на 3,2% за 2016-та година, от 3,5% на 3,4% за следващата.

Причините и факторите, изтъквани от базираната в Ню Йорк организация, са множество. Сред икономическите обаче впечатление правят: спадът на потреблението и инвестициите в САЩ, спадът на износа към възникващите пазари, ударът по потреблението в Япония, забавянето на Китайската икономика.

Всички до една са причини, които касаят „съвкупното търсене”. В кейнсианската теория, изповядвана от съвременните икономически власти, кризата настъпва тогава, когато има недостиг на търсене.

Инвеститорите в САЩ са обзети от животински бесове, потребителите в Япония са уплашени от повишените косвени данъци върху потреблението, в Китай нестабилността на финансовите пазари удря и потребление, и инвестиции, а възникващите пазари страдат грешките от кризата и засилването на долара (изтичане на капитали от местните икономики), забавящо същевременно външното търсене за Запада.

Доминиращата теоретичната матрица, обясняваща това е забавяне, днес е сравнително проста: по време на криза икономиката работи под потенциала си. Производствени фактори — земя, труд, капитал — стоят неизползвани.

Как се e стигнало дотук — отговор на въпроса Джон Мейнард Кейнс не дава. Това, което предлага той, са рецепти за справянето с нея, въпреки че ако не са знаеш причината за проблема действително е трудно да намериш решение за него.

Все пак решението за кризата на модерните централни банкери и фискални власти имат: те се опитват да съживят съвкупното търсене. Или чрез дефицити, резултиращи в публични дългове, или чрез парична политика — снижаване на лихвените нива чрез евтин кредит — с която да се стимулира производствената активност.

Целта: търсенето да се повиши така, че да се срещне с пълния потенциал на икономиката, включвайки неизползваните производствени фактори и предизвиквайки по този начин икономически растеж.

Двете основни теории, въз основа на които се вземат решенията за икономически политики в наши дни, са кейнсианството и монетаризма с техни разновидности в детайлите. Монетаристите разчитат повече на паричните стимули, кейнсианците — на правителствените разходи и дефицит, в случай, че буферите в бюджета от годините на бума за изчерпани. Но и двете виждат намесата на държавата в икономическия процес като задължителна— особено по отношение на растежа.

Притеснението на Кейнс днес се материализира: лихвите са нулеви и дори отрицателни, но „частният” сектор не взема достатъчно кредит. Финансовата система се намира в т. нар. „ликвиден капан”.

Проблемът

Проблемът, на който се натъкват централните банки и министерствата на финансите са, че вече 7–8 години трупат дългове, лихвите са дори под нулата, но растежът, който те желаят, така и не идва.

Какво ако грешат изначално? Какво ако проблемът не е в „недостатъчното съвкупно търсене”, ами в погрешното предлагане?

Например, днес виждаме: наличие на балонизирала шистова революция в САЩ, заради нулевите лихви на ФЕД и изобилния кредит, а като резултат — неизползваем производствен капацитет и амортизация на машини и техника; или в Япония — поддържани от евтини пари кредитни институции-зомбита и правителствения дълг над 230% процента от икономиката; имотни балони в Китай, Испания, Швейцария, Гърция, Италия, които са в основата на нежелание на банките в тези страни да кредитират, пълнейки балансите си с още проблемни кредити…

Какво ако…

Какво ако заради правителствен уклон към евтини пари, лесен растеж и грешни инвестиции, днес имаме изкривена производствена структура на глобално ниво, която вместо да “оздравее” в кризата, изчиствайки се от грешките, е постоянно „доизкривявана” и обърквана с още и още стимули — парични и фискални?

Вместо правителствата и централните банки да оставят ликвидацията на грешките и формирането на нови спестявания, с които да се валидират новите инвестиции и здравия икономически растеж, днес имаме продължаващи дефицити на правителствата, изземащи спестявания от частния сектор в полза на политически движено текущо потребление.

От гледна точка на паричната политика: спестяванията днес са обезкуражавани с отрицателни лихви и доходност, с идеята да се развърже потреблението и инвестициите, разбирай търсенето. За целта дългът днес е направен свръхевтиния дълг, дори се плаща на агентите да го поемат (номинални отрицателни лихви).

Какво ако днес производственият потенциал няма нужда да бъде „запълнен”, а променен и адаптиран с оглед на истинските нужди на потребители и инвеститори, изразени чрез техния избор за потребление и инвестиции?

В такъв случай паричните и фискалните стимули биха били равнозначни на икономическо самоубийство, удължаване на агонията, посяване семената на бъдеща по-голяма криза и не на последно място: похабяване на важен и оскъден производствен ресурс.

Когато едната ръка не слуша другата

Днес сме свидетели на идеен и практически хаос.

Парадоксално, но в САЩ, например, забелязваме как ФЕД държи ниски лихвените проценти  — 8 години нулеви нива — с едничката цел да стимулира инвестиционна активност на финансовите пазари, бум на сливания/придобивания и обратни изкупувания, например, постигайки „ефект на богатството” у участниците на финансовите пазари— оттам ръст на съвкупното търсене.

От друга страна, фиска — министерство на финансите — парира всякакви опити за ръст на основният двигател на ръстове на капиталовите пазари: сливанията и придобиванията. В повечето случаи, целта е да се предотврати, т. нар. „данъчна инверсия” или пререгистриране на компанията в юрисдикция с по-ниски от американския корпоративен данък, равняващ се на 35%. Причината е ясна: глад за приходи в хазната поради огромните дефицити и публичен дълг в размер на умопомратичителните 19 трилиона долара.

Фармацевтичните Pfizer и Alergan, петролните Halliburton и Baker Hughes, веригите Staples и Office Depot, бирените Anheuser-Busch InBev и SABMiller — са или възпрепятсвани с регламенти, или са под сериозен надзорен натиск да не извършат корпоративните си дейности по сливане/придобиване. След рекордната 2015г., за първо тримесечие на 2015-та виждаме рязък спад на сливанията и придобиванията, което неизбежно обърква плановете на централните банкери отвъд океана да поддържат ефекта на богатството и ръста на фондовия пазар.

А разнопосочните действия на иначе изцяло подвластните на политическото желание за лесни решения ФЕД и финансово министерство показват по-скоро отчаяние и обърканост. И не вещаят нищо добро.

Финал

Теорията е важна, защото тя определя действията ни. Няма нищо по-практично от добрата теория.

Ако съдим по резултатите на правителствата и техните агенции — централни банки — да постигнат нещо добро в практиката, то смело може да си зададем въпроса, който те умело отбягват.

Статията е публикувана от medium.com. Автор: Кузман Илиев.