Казват, че да стане майка е най-важната роля и най-голямата радост за една жена. Казват също, че е божа работа кога ще се случи майчинството. Преди петдесетина години това обикновено е ставало около двайстата година на девойката. На тази възраст е било прието тя да се ожени и да роди първото си дете. С промяната на света, в който живеем, се променят и социалните роли на жената. Днес тя не е само майка, ами и успяла в професията си жена, любовница, приятелка и така нататък. Желанието й да стане майка не се е променило, аз вярвам, че това е инстинкт, заложен у всяка жена, но е малко или много отложено във времето - около двайсет и петата, трийсет и петата или дори...шейсет и втората й годишнина.

Вчера сензацията на деня беше именно жена на 62 години, която стана майка за първи път. Русенската психиатърка д-р Красимира Димитрова роди две момиченца благодарение на ин витро оплождане. Тази новина и многобройните коментари по случая в Интернет (повечето крайно негативни) ме накараха да се замисля сериозно относно правото на една жена да бъде майка. Това право е гарантирано както от природна гледна точка - жената е избраният пол да ражда деца, така и от законова - правото на личен живот и ненамеса в личните дела (в случая правото сама да решаваш кога да имаш деца) е едно от основните права във всяка демократична държава, каквато е България. Дотук добре. Г-жа Димитрова не извършва престъпление, зачевайки ин витро (важно пояснение тук е, че при зачеването с донорска яйцеклетка се пренебрегва възрастовата законова граница на ин витро оплождането, която у нас е 43 години.) Какво остава обаче за моралната страна на това да станеш майка на години, подходящи по-скоро да станеш баба?

Аз няма да си позволя да съдя жената, нито ще отправям обиди и грозни упреци към нея, подобни на тези, които прочетох в Интернет. Ще се опитам обаче да разгледам проблема от чисто човешка гледна точка. А погледнато от тази гледна точка постъпката на г-жа Димитрова ми се струва егоистична. Защо?

Основата на сензацията в случая е възрастта на родилката. Именно тя предполага някои неудобства, меко казано, пред факта, че е станала майка. Първо - бебетата са родени в седмия месец. Мария тежи 900 грама, Жаклин - 500 грама. Те са в кувиоз и има риск за живота на Жаклин. Освен това, възможността децата да имат някакви увреждания и здравословни проблеми за цял живот никак не е малка.

Дори да оживеят и израснат живи и здрави, дай Боже, ще може ли тази остаряваща жена да бъде пълноценна майка на децата си? Не искам да звуча жестоко, но простата статистика сочи, че средната продължителност на живота в България е 69 години. Какво ще стане с децата, ако майка им, единственият им близък човек, умре, когато те са на 5, 7 или 10 години? Би ги очаквало нерадостно бъдеще из домове за деца. Ако г-жа Димитрова е изключение от статистиката и доживее до 79,89, 109 г., детството на близначките й пак няма да е съвсем розово и безгрижно. Защото на 7-8 години децата са жестоко искрени. Как биха се почувствали Мария и Жаклин, ако когато майка им идва да ги вземе от детска градина, останалите дечица питат "Това баба ти ли е?".

На г-жа Димитрова й е отказано осиновяване с разумния мотив - възрастта й. Отказано и е и ин витро в София. Лекарите от Плевен обаче са решили да се правят на герои и са извършили "чудото", което аз бих определила като социален експеримент с цел евтин пи ар.

Не ме разбирайте погрешно. Аз намирам процедурата ин витро за чудесно решение за двойки с репродуктивни проблеми. От чисто демографска гледна точка населението на България намалява и застарява и е прекрасно да се насърчават подобни технологични начини да имаш дете, когато не се получава по естествения начин. Но деца не трябва да се правят на бройка. В този смисъл не подкрепям и практиката деца на по 15-16 години да раждат деца, но, засягайки темата за долната граница на майчинството, бих се отклонила от темата за горната такава.

Трябва внимателно да се изследва физическото и психическото състояние на жената, желаеща да стане майка, както и евентуалната й възможност да отгледа пълноценно децата си. Не смятам, че трябва да има горна граница на годините, до които е разрешено ин витро. Това не е никак демократично. Всяка жена обаче трябва да реши трезво за себе си кога е най-подходящият момент да стане майка. А този момент не би трябвало да се отлага до момента, в който е подходящо да гледа внуци.

В природата има някои закони, които е по-добре да не се нарушават. Биологичният часовник не спира своя ход и не съм сигурна дали е най-разумно да го пренавиваме в отчаяни опити да върнем времето назад.