Когато бях по-малък думата "механизъм" ми се струваше доста странна. Имаше нещо студено в нея, някаква равносметка, която не можех да си обясня. Изглеждаше толкова далечна, а същевременно бе символ на простите уравнения; съществително, което просто описваше как действат нещата. Тяхната схема, траектория, последователност, техните причини.

После започнах да осъзнавам, че "механизъм" всъщност е вселена от порядки и закономерности, навързани една с друга в гъста, оплитаща мрежа. Нищо просто няма в това слово, особено когато се касае за социума и неговите особености. Напротив, то е опасно в един от най-чистите смисли на опасността, която може да намерите.

Когато механизмите умират, се раждат катуници

Всеки средностатистически порядъчно осведомен човек знае за случилото се преди повече от две седмици в село Катуница. Ролята ми тук не е да бъда фактологически гид, не е и да преповтарям всичко, което медиите са представили по темата. Не е и да агитирам политически, да ви принуждам да приемете или погълнете позицията ми. Ролята ми е да говоря за механизмите през призмата на моя личен поглед.

В този смисъл, Катуница и по-голямата част от обществената реакция станаха мини-арена на любимата ми от малко момче дума, но обърната в грешната плоскост. Не е обаче като да не разбирам защо точно стана така и защо цяла България пламна в гнева на хиляди български граждани. Етническите конфликти са един от най-наболелите проблеми в световен мащаб в момента и това бе доказано съвсем наскоро и на английска територия. Трипластовата схема е ясна - от починалия Ангел - Катуница; от Катуница - България; от България - целия свят и етническите кризи. Всяко малко нещо е представителна извадка от нещо по-глобално, нещо, което не можем обективно да проследим, но знаем, че просто е там.

Това, което в случая не разбирах и още не разбирам напълно, е обектът на този гняв. Въпросната несигурност относно "таргета" автоматично ме направи (предполагам още е възможно да бъде така) едва ли не защитник на ромския етнос в българските предели по време на началните безмерно агресивни обществени реакции. Напротив, само затворил много силно очите си човек ще каже, че няма проблем със социалния паразитизъм, ширещ се сред циганите. Този човек би бил глупав. Не по-малко глупав обаче би бил човекът, който заклеймява целия етнос като негодна стока, която заслужава да бъде изметена от лицето на земята. Това леко ми напомня на едно разярило обществеността изказване на господин Борисов относно "лошия човешки материал", още докато бе кмет. Подобни явления категоризирам като "неразбиране на механизмите". И те са много, много опасни.

Етническите елементи са едновременно виновник и жертва, както и ние самите. В зависимост от ситуацията, едното преобладава над другото, но еднолична вина или еднолична невинност няма. Именно заради това съществуват институциите, които в своя реален замисъл (но поради реалността наложил се вече като идеалистичен) защитават баланса и осъществяват надзор над социалните противоречия. Те коригират и трябва да налагат своето решително вето над социалния паразитизъм. Те трябва безпристрастно да следят за равенството на гражданите пред закона и да заличават всяка следа от неправда. Именно те, тези органи, на които вярваме, са сдържащият механизъм, един от главните обществени двигатели. И когато те не функционират правилно, стават катуници.

А гневът властва там, където законът се е провалил.

Ти

Ще говоря по-конкретно вече. Изповядваните от масата принципи, прастари в съществуването си - "разделяй и владей" и "намери и унищожи", не работят. Не проработиха и в тази ситуация, защото са основани на гняв, който не е конструктивен, който не може да гради с далновидност. Лесно е да говориш за гражданска война и да палиш квартали, когато виждаш живота в 3D схемата на компютърна игра, където механизмите са конфигурирани. Лесно е да скандираш "циганите на сапун" / "турците под ножа", без да предлагаш решения, различни от "унищожете ги", "преместете ги" и прочие.

Трудно е да осъзнаеш нещо важно: че ти трябва логичен, обмислен и дедуктивен подход. Трябва ти натиск над институциите, които са отговорни за плачевното състояние на етническата интеграция в държавата. Трябва ти механизмът на борбата, която е дълъг и често тежък процес, изискващ много сили и нерви - борба срещу безнаказаните, без значение от пол, възраст и етнос; борба срещу привилегиите им, срещу тези, които са яхнали върхушката на корупцията, и тези, за които говориш от "вече над двайсет години". Нужен е и един много деликатен механизъм - този на трезвата толерантност, който често влиза в злоупотреба не само от разгневени реваншистки настроени граждани, но и от институциите, които прекомерно защитават етническите елементи и с това пораждат този реваншизъм.

Всичко това е твоят механизъм, твоята борба, твоята Катуница, твоята България, че даже и твоят свят, и се свежда до разумния, изпипан и правно уреден подход, който трябва да доведе до промяната. Вечният lex talionis закон (познат още като "око за око, зъб за зъб") оставя едно сляпо и беззъбо общество. И в него губещи са редом един до друг и българи, и цигани. Спечелили няма. А преминаването от второ лице единствено число в първо лице множествено ме прехвърля към...

Не само ти, но и аз

Започнах да говоря много наставнически, но коренът на проблема с Катуница според мен бе (или още е) именно в неточността на посланията и исканията - и като насоченост, и като адресат. Именно затова те и секнаха и промяна едва ли ще има. България от 2011 г. не е например Франция от 1968 г., не и в този си формат. Революции от всякакъв характер, за които се настоява от толкова време, не се реализират с такъв подход.

Затова така, както говоря на читателя на "ти" (за което се надявам да бъда извинен и разбран), трябва да отчета и отношенията "аз-ти", които са нужни за обществото ни. Не само за да има успех с акции като Катуница, а в глобален аспект, засягащ всеки механизъм на социума ни. За да смажем ръждясалите вериги на забравената в родни предели машина, назоваваща се работещо гражданско общество, трябва да ги променим.

Отношенията "аз-ти" са също толкова болна тема за българското общество, колкото етническите конфликти са за света в момента. Кредото на "аз-ти" комуникацията се изявява в максимата "за да не ми бъде зле на мен, нека да ти бъде зле на теб". Това разкъсва грубо нормалните връзки и функционалност на целия социален механизъм. Именно и тази максима ни прави недоверчиви, неефективни, объркани и гневни. Гневни срещу циганите, срещу правителствата (от година "х" насам), срещу съседа, срещу всеки, ние сме епитомът на въведената от Хобс идея за "война на всеки срещу всеки". В този наш вариант няма как пълноценно да се обединим около дадена идея или инициатива в дълготраен аспект. Затова и елитът беснее безнаказан над гърба на гражданина, млади момчета биват убити от самозабравили се "недосегаеми" - ромски "монарси" или не; всякакви безумия ни заливат - и мен, и теб, читателю, от всички фронтове. Затова и сме неспособни да осъществим културната, социална и политическа революция, за която зовем всички от достатъчно много време.

Защото нямаме нещо много простичко само по себе си, един механизъм на механизмите, който някак обаче е удивително сложен за овладяване: революцията в самите нас, промяната в светогледа ни и изоставянето на текущата "аз-ти" комуникация. Без нея сме голи. Без нея гоним химери, които имат различно име и цифри - Катуница, Стоян Балтов, 14.01.2009 и други.

А един мой личен герой, един велик поет на име Никола Вапцаров, е казал преди достатъчно много години, също обграден от механизмите на своето време:

И колко мразя
празните
химери...

И има право. Защото вече достатъчно време гоним механизмите на химерата, които ни оставят с голия гняв и голата равносметка от всичко, което сме изживели като индивиди и общество досега. А то е тежко. И ни смазва.

Може би е време за малко реалност?